cocktail

Детски игри

2010-12-28T00:19:00.000+02:00

Приятели от днес,
аз, Елен и момиче
с претенциозно име,
което не запомних,
играем игри.

Сами сме в апартамента,
завесите са спуснати,
а тя си е у дома
и се чувства
господар.

"Нека всеки нарисува
най-ценното в света."

С цветни моливи, старателно
тя рисува скъпоценен камък.
Без рисуване, той декларира
"Най-ценното са моите родители".

Аз не знам какво да рисувам
и мълча.

Продължаваме да играем.
Съпрузи сме,
аз и той,
а тя със замах дирижира
нашия семеен живот.

Като съпрузи
аз и той сме голи,
вързани с въже един за друг,
залепени, объркани, готови
да забравим.

Аз не знам какво да правя
и мълча.

Въжето заникъде

2010-03-04T23:12:00.001+02:00

По повод последния ми пост за конструктивното отрицание и втълпените нужди и желания се присетих и за едно стихотворение на Катерина Стойкова от стихосбирката й "Въздухът около пеперудата". Споделям тук българския му вариант.

Въжето заникъде
По стихотворение на Моли Пикок

Да ти липсва
каквото
не искаш
е като да видиш
въжето заникъде
спуснато
в ръцете ти
след като
си паднал
на дъното
на дълбок
кладенец.
Премисляш дали
да го вържеш
около кръста си
около шията
или само
да поискаш
парченце хляб.
Има достатъчно
вода.

Конструктивно отрицание

2010-03-01T16:30:00.007+02:00

Често съм чувала хората да казват, че осъзнаваме стойността на нещо едва когато го загубим. Това проникновение обаче почти винаги се отнася за случаите, когато сме недооценили въпросното нещо, и много рядко за случаите, когато сме го надценили. А погледнато под още по-остър ъгъл май се оказва, че когато изгубим нещо, по презумпция се тръшкаме, че сме го изгубили, вместо да се замислим, дали изобщо сме имали нужда от него. Ако ли не, все ще се намери някой, който услужливо да ни припомни за лисицата и гроздето, та пак да се почувстваме зле. В крайна сметка, по-добре да имаш, без да ти трябва, отколкото да се окаже, че нямаш, когато ти трябва. Нали така?

Всъщност не говоря единствено за нарастващата консумация и представата за благоденствие, основаваща се на растежа на вътрешния брутен продукт. Говоря за желанията, целите и изборите въобще, във всеки аспект на живота ни. За небалансирания начин, по който се трупат у нас и оформят ценностната ни система.*

На всички ни е ясно, че голяма част от мислите, желанията и ценностите ни се промъкват у нас твърде незабелязано и без изричното ни съгласие. А и бързо генерират и транзитивната си обвивка. Другата част се оформя когато опитваме. Някои опитват по-активно, други по-пасивно - когато им се предложи. Но опитът почти винаги има позитивен знак - даваме шанс на нещо и в последствие го приемаме за постоянно или го отхвърляме. Разбира се, в много случаи казваме не. За съжаление обаче са малко казусите, които технически се равняват на "стигнах до заключението, че не обичам гъби, защото повръщам от тях". Обикновено се намесват много други фактори. А в дъното им стои простичката истина, че е безобразно лесно да накараш някого да мисли, че това са неговите желания и неговите мисли. Да му внушиш, че има нужда от нещо, от което няма нужда. Че прави нещо, не защото някой го е изманипулирал, а защото така му харесва. Тази податливост е универсална според мен и по всяка вероятност е оправдана и абсолютно необходима за същества, чието оцеляване не зависи от инстинкти, а от усвояване на знания. И всъщност тя не би представлявала голям проблем, ако в някакъв момент се появяваше и балансиращо противодействие. Ако опитването по-често имаше и обратния, отрицателен знак. Ако по-често опитвахме какво би било да нямаме нещата, които вече имаме.

Опитването обаче много рядко има отрицателен знак. А когато това се случва, почти винаги е поради външни причини и обстоятелства. Трябва например да чакаме да настъпи световна финансова криза, за да изгубим работата си и постепенно да осъзнаем, че тя всъщност никога не е била подходящата за нас. Много трудно бихме провели този експеримент самоинициативно - предпочитаме да задържим това, което вече имаме. И ето го дисбаланса, за който говорех. Забравяме да почистим онова, което не е трябвало да попада у нас. Трупаме много повече, отколкото облекчаваме. То е все едно да правиш глинена фигурка и само да добавяш глина, без никога да отнемаш. Трябва да си гений, за да се получи нещо смислено по този начин. Разбира се, само с отрицание също трудно би се получило. И това отново ме присеща за Into the Wild - филма по книгата на Кракауер, който толкова силно ме впечатли. Но може би трябва да пиша за това в отделен пост.

В последно време животът ми каза няколко значителни принудителни "НЕ"-та. В резултат се чувствам по-близо до себе си отвсякога. Глинената ми фигурка все още е твърде дебела и безформена и нямам ни най-малка представа какво наистина искам да правя с живота си. Но процесът на олекотяване, на освобождаване от това, което е излишно, колкото и да е бавен, е прекрасен.

Особено когато от пасивен започне да се превръща в активен.

* С уговорка използвам първо лице множествено число, тъй като по мои лични наблюдения проблемът, за който пиша, засяга повечето хора. Всъщност май всички, които познавам - в по-голяма или по-малка степен. Ако някой чувства, че се е справил с този проблем или никога не го е имал, моля да не се обижда от тази генерализация и да има предвид, че нямам него предвид. И да си го припомня, ако все пак реши да чете.

Онази страхотна реклама на Кока-Кола

2010-02-22T16:55:00.000+02:00

Докато разчиствах стари хард дискове попаднах на тази трогателна реклама на Кока-Кола от вече не толкова близкото минало и ми се прииска да я има някъде тук в блога. Толкова ми беше харесала навремето, че писах на Кока-Кола България с молба за повече информация. Шест месеца по-късно получих отговор. Първоначалната идеята за тази реклама и нейното създаване са осъществени в Аржентина. Клипът допълнително е бил адаптиран за българския и други пазари. В YouTube могат да се намерят различни варианти на различни езици, но тази ми е най-любимата. Когато ми остане време ще сложа и английски субтитри за широката аудитория.

Поезията на термодинамичните закони

2010-02-06T15:20:00.000+02:00

Ще започна и тази статия с препратка към филма "Аватар", тъй като се случи две реплики от филма да задействат асоциативната верига, довела в крайна сметка до желанието ми да напиша нещата по-долу. В единия случай главният герой разказваше за разбирането на Хората, че за да живее, човек взима енергия назаем и някой ден трябва да я върне. В другия случай той успокояваше умиращото животно, което току-що беше повалил по време на лов, с думите, че тялото му ще се превърне в част от хората. Както и други филми и книги с акцент върху племенни култури, и тук авторите скицират една житейска философия, която звучи някак мило, поетично - мъдростта на онези, които са близо до природата и живеят в хармония с нея.

Това обаче не е някакво мистично или поетично отношение към живота и природата, а едно доста точно описание на динамиката им - поне доколкото ни е известно. А именно дълбокото осмисляне на фундаменталните природни закони има потенциала да променя погледа и отношението ни към света и към самите нас. Както и да ни носи огромна естетическа наслада. Затова и преди половин век Сър Чарлз Сноу провокира с твърдението, че незнанието на така наречените "интелектуалци" какво представлява вторият закон на термодинамиката е равносилно на това, така наречените "учени" да не са прочели нито една творба на Шекспир.

Примерът със законите на термодинамиката е навярно най-подходящата илюстрация на това, за което говоря. От основния курс по физика в училище вероятно всички си спомнят първия закон на термодинамиката - закона за запазване на енергията. Той сам по себе си предизвиква революция в разбирането на едно дете за света. Поне за мен беше така. Енергията никога не се губи, никога не се създава - единствено преминава от един вид в друг. Бях удивена, очарована, вдъхновена.

Въпреки че импликациите на втория закон на термодинамиката са не по-малко фундаментални, малцина свързват с него подобно "Аха!" изживяване. Всъщност, малцина са познатите ми, които имат представа за какво става дума, без да са изучавали физика и/или химия като част от висшето си образование.

В най-популярната си формулировка, вторият закон на термодинамиката - законът за ентропията - гласи, че в една затворена система с времето ентропията винаги се увеличава, никога не намалява. Казано с по-прости думи, това означава, че енергията от всякакъв вид в нашата Вселена се разсейва, ако нищо не я възпрепятства. А ентропията количествено описва това разсейване - колко енергия е преминала от концентрирана към разсеяна.

Горещите предмети изстиват. Защо? Бързо вибриращите молекули на горещото тяло притежават по-висока кинетична енергия в сравнение с по-ниско енергетичните молекули на по-студеното обкръжение. Тази енергия спонтанно се разпределя докато температурата на тялото и обкръжението се изравнят. Компресираният въздух в автомобилната гума излита навън, когато гумата се спука. Защо? Защото когато имат възможност, сблъсканите молекули на газа разпределят енергията си в по-рехавата атмосфера. Бензинът се запалва, когато се смеси с кислород и се подаде искра. Защо? Химичните връзки на молекулите на бензина и тези на кислорода са по-високо енергетични, отколкото тези на водата и въглеродния двуокис, които биха се образували когато бензинът и кислородът реагират. Така че когато тази реакция се осъществи, излишната енергия се отделя като топлина, която се разпределя. Затова бензинът и кислородът имат тенденцията да влизат в реакция.

Концентрирана енергия към разпределена енергия. Това е поскоката на енергията в природата. Термодинамичната стрела на времето. Топлината не може да протича от студено тяло към топло - това би намалило ентропията. А теоретично би бил възможен следният сценарий. В един студен газ повечето молекули се движат бавно, но има и такива, които се движат по-бързо. Също така, в топлия газ повечето молекули се движат бързо, но има и такива, които се движат по-бавно. Ако взимаме най-бързите молекули от студения газ и ги слагаме при топлия, а най-бавните молекули от топлия газ слагаме при студения, студеният ще стане по-студен, а топлия - по-топъл. Това горе-долу е и постановката на един мисловен експеримент, наречен "Демонът на Максуел". Двата газа са разделени от топлонепроводима стена, в която има вратичка колкото за една молекула. Едно демонче следи скоростта на молекулите и когато бърза молекула от студения газ или бавна молекула от топлия газ се опита да премине от другата страна, отваря вратичката. И така ентропията на затворената система на двата газа намалява. Уловката е там, че системата на двата газа всъщност не е затворена - демонът също е част от нея, понеже измервайки скоростта на молекулите на газа, той взаимодейства с него. А за да следи молекулите е необходима енергия. Когато изразходва тази енергия, неговата ентропия или тази на устройството, което използва за измерването, се увеличава повече, отколкото намалява ентропията на системата на двата газа, така че в крайна сметка ентропията на системата демон плюс газ се увеличава.

Според втория закон на термодинамиката живите организми, включително и ние хората, сме под постоянна заплаха. Органичните съединения, които ни изграждат, са много високо енергетични. Ние представляваме концентрирана енергия, която само чака да се разпилее. А всичкият този кислород около нас само чака да ни окисли и превърне в топлина, която да увеличи ентропията на Вселената. За щастие, макар по всичко да изглежда, че законът е абсолютен, той не е толкова строг и не казва кога енергията трябва да се разпилее. И тя няма да се разпилее, докато има нещо, което й пречи да го направи. Както стените на автомобилната гума пречат на молекулите на компресирания въздух да се разхвърчат навън, така и органичните ни молекули са защитени от спонтанна реакция с кислорода чрез така наречената енергия на активация - енергийната бариера, която трябва да бъде преодоляна, за да започне изобщо реакцията. Това е ролята на искрата, подпалваща горивната смес от бензин и кислород. Това е и ролята на пламъка, когато се опарим, или на слънчевите лъчи, когато раменете ни изгарят на плажа.

Въпреки заплахата, която представлява за нас, без втория закон на термодинамиката животът би бил немислим. Законът гарантира посоката, в която се движи енергията - от концентрирана към разсеяна. А "автоматичните" биологични процеси в организма ни разчитат на това. Организмът ни разчита, че храната, която поглъщаме, ще влезе в реакция с кислорода, който сме вдишали, за да разпръснат те енергията, от която се нуждаем.

Първият закон на термодинамиката създава впечатлението за безкраен кръговрат на енергията, в който на някого му идва ред да бъде облагодетелстван от енергията, когато на друг му дойде реда да се раздели с нея. Вторият закон на термодинамиката обаче управлява този процес на рециклиране и му поставя граници. Увеличаването на ентропията е пряко свързано с количеството работа, която една система може да извърши. Работата представлява пренос на енергия. Колкото по-добре разпределена е енергията, толкова по-малко пренос ще се извършва, толкова по-малко е полезната енергия. А законът за ентропията ни казва, че ентропията с времето расте. При превръщането на енергията, част от нея се разсейва като топлина. А всяка затворена система в крайна сметка се стреми към състояние на термодинамично равновесие - състоянието, в което енергията е максимално разпределена, а с това ентропията е максимална и няма повече спонтанни потоци на енергия. Когато системата достигне това състояние, нищо вече не се случва в нея без външна намеса - тя е мъртва.

А какво, ако няма друга система, която да извърши тази външна намеса - ако затворената система в термодинамично равновесие, за която говорим, е самата Вселена? Така наречената Топлинна смърт на Вселената е едно възможно крайно състояние на Вселената, в което тя е достигнала максималната си ентропия. Не е много ясно обаче, дали то наистина може да бъде достигнато.

Каквато и да е съдбата на Вселената, вторият закон на термодинамиката е едно от онези нейни гениални, елегантни хрумвания, които заслужават бурните овации на всичко живо. Това, че цялата Вселена се стреми към смърт, прави живота възможен.

Възможно ли е някой да не вижда поезията в това?

Statistics

2010-02-06T12:21:00.004+02:00

Африканска нощ

2010-01-30T22:00:00.003+02:00

Измъквам се от обещана
и несбъдната прегръдка -
навън в африканската нощ.

Жаравата вече не топли.
Долавям тихия шепот
на сънища, в които ме няма.

Отдалечавам се бавно
под невидимия поглед
на безшумни животни.

Не чувам нищо, нощта е тиха.
Ослушвам се - съвсем тиха.
Чувствам, че съм сама.*

*Последните три стиха са заемка от Джеймс Джойс

Мисловно радио

2010-01-21T20:12:00.011+02:00

Чрез блога на Дарил Слоан попаднах на една много любопитна книга, озаглавена "Mental Radio". За пръв път е публикувана през 1930 година, а авторът е Ъптон Синклер, който с тази книга прави едно наистина изненадващо творческо отклонение.

Книгата описва много точно и подробно поредица от експерименти, които Синклер и жена му, Мери Крег Кимброу, провеждат с цел да потвърдят или отхвърлят съществуването на феномени като телепатия и ясновидство. Неудовлетворена от това, което науката има да каже по въпроса, глождена от съмнения относно демонстрациите на подобни способности от медиуми и устремена да достигне до дъното на всичко това, Мери Крег решава да потърси отговори от първа ръка. Резултатите от експериментите, които тя организира и провежда с помощта на съпруга си, са толкова неочаквани и смайващи, че Синклер не се колебае да заложи репутацията си и да им посвети тази книга.

Основната серия от експерименти, които двамата провеждат, се състои в "отгатването" на рисунки. В единия вариант на експеримента, затворен в кабинета си, Синклер рисува произволен обект и се опитва да съсредоточи вниманието си върху рисунката. В същото време, през няколко стаи, съпругата му прилага определена медитационна техника и се опитва да улови фрагментите, които подсъзнанието й подава и да ги възпроизведе върху лист хартия, като често добавя и пояснителни думи. След това двамата сравняват оригинала с репродукцията. Подобни сесии Мери Крег организира и с неин роднина, живеещ на 40 мили разстояние.

В друг вариант на експеримента серия от рисунки биват запечатани поединично в плътни хартиени пликове и номерирани. Мери Крег ги поставя една по една върху слънчевия си сплит и със същата техника се опитва да опише съдържанието им.

Ето и няколко от многобройните илюстрации на тези експерименти, включени в книгата. Оригиналната рисунка е отляво, а интерпретацията на Мери Крег отдясно.

Разбира се, не всички рисунки са толкова сполучливи. Но поразително често Мери Крег успява да улови характерни детайли или идеи и да ги пресъздаде или графично, или с думи, или и двете. В крайна сметка, при многобройните прилежно документирани и приведени в книгата примери на човек му става ясно, че е изключено попаденията да са чиста случайност. А при проведени контролни експерименти, при които се разчита единствено на налучкване, попаденията са нула.

Разбира се, дали читателят ще приеме думите на автора и съпругата му за чиста монета, за умишлена или неумишлена заблуда, е въпрос на избор и доверчивост. Лично аз избирам да подходя позитивно и нямам никаква причина да се съмнявам нито в интелигентността, нито в съвестността на Синклер. Изглежда на същото мнение е и Айнщайн, който е автор на предговора към "Мисловно радио". И макар тази книга с експериментите, които стоят зад нея, да не може да се разглежда като неопровержимо доказателство за съществуването на телепатия, тя единствено затвърждава убеждението ми, че най-сигурният начин да достигна до някакви отговори е сама да изследвам непознатите кътчета и способности на ума си и да се осланям единствено на собствения си опит. Ако ще и да е под снизходителните погледи на хората около мен.

Книгата "Mental radio" на английски език може да се свали безплатно оттук.

Аватар

2010-01-18T20:49:00.016+02:00

Наистина не съм предполагала, че ще се стигне дотам и аз да пригласям на хора от коментатори на това чудо на киното "Аватар". Нещо повече - не вярвах, че изобщо ще го гледам в близко бъдеще. Причините са много, като някои от тях са: 1) Масовите психози ме отлбъскват по презумпция. 2) Запъвам се като магаре на мост когато филм ми бива рекламиран с "невероятен е, гелдай го". 3) От "Властелина на пръстените" насам не съм гледала Холивудска суперпродукция, която мога да определя дори като "сносна". 4) Дори по време на конференцията в Копенхаген, Аватар си оставаше неизменно номер едно trending toppic в Twitter. 5) Дразня се, че след като всички си купиха гигантски LCD телевизори, HD-устройства и системи за многоизмерен звук, а събираните с години DVD-колекции бавно се подменят с HD-носители (пък някои от нас още не са си изхвърлили видеокасетите), кинопроизводителите за пореден път намериха начин да смучат качествено - този път чрез 3D-технологията. 6) И прочее.

Обаче от известно време у мен назряваше странно желание за кинопреживяване, което впрочем събуди и някои подозрителни асоциации с опашките пред американските киносалони по време на Великата депресия. И когато това желание се комбинира с бавно настъпващото любопитство, някак успях да прежаля 12-те лева и отидох да видя филма.

И той взе, че ми хареса. При това не по единствената причина, че изящният и деликатен свят на Пандора прекрасно се вписа в контекста на емоционалния ми ескапизъм. Струва ми се, че филмът поднася едно много важно послание по един много уместен начин.

Още преди време, когато се сблъсках с прекрасните фотографии на Бертран, за първи път си дадох сметка колко важна роля се пада на изкуството в борбата за оцеляване на планетата ни. При цялата си интелигентност и информираност, в сърцевината си огромната част от хората остават застрашително апатични. Природозащитниците размахват гневно ръце, плашат с апокалиптични сценарии, изтъкват поредици от научни факти, опитват се да събудят отговорност към бъдещите поколения, да вдъхват усещане за спешност. Но това "умоповдигане", което се опитват да постигнат, така и не се случва. Не и в мащабите, които са необходими. Аз не мисля, че причината за това се корени в някакъв безкраен егоизъм или инхерентна липса на капацитет за емпатия. По-скоро ми се струва естествено потокът от ежедневна информация, в който картина на ужасяващите последствия от земетресение се сменя с пищна церемония за връчване на филмови награди, а брутални убийства биват прекъсвани от реклама за вкусна пилешка супа, да задейства определени защитни механизми у нас. Разбира се, информационният поток не е единственият активатор на тази емоционална имунна система. Но резултатът от различните комбинирани въздействия е един - информацията не достига до дълбочината ни. Връзката между ума и емоционалния ни свят е нарушена.

А на мен винаги ми се е струвало, че именно емоционалното вникване в проблемите е от решаващо значение за справянето с тях. Ако всеки един от нас беше влюбен в горите и морето и в красотата на живота навсякъде около нас; ако всеки виждаше във всяко растение, животно и човек едно природно чудо, творено и изпипвано до съвършенство в продължение на милиарди години; ако виждахме с душите си прекрасната взаимосвързаност на всичко живо и неживо; ако всичко това ни беше истински, истински близко и скъпо, тогава кой от нас щеше да наблюдава равнодушно това, което се случва със света?

Затова и ми се струва, че изкуството (и в частност киното като най-масовата форма на изкуство днес) има сериозни шансове да спомогне за промяната, от която се нуждаем. То умее да заобикаля ума и да влияе директно върху емоциите. А ние така или иначе сме изгладнели за емоции. Това е истина, до която рекламната индустрия отдавна е достигнала. За всички е ясно, че ако рекламата разчиташе единствено на фактология и рационалност, доникъде нямаше да я докара. Затова тя всячески се стреми да въздейства върху механизмите на подсъзнанието ни. Създава приятна обстановка, облича в думи и картини наши желания, показва ни хора, които ни карат да се чувстваме добре и свързва с тези емоции асоциацията за някой продукт. С надеждата, разбира се, че когато продуктът ни попадне в полезрението, подсъзнанието ни услужливо ще възпроизведе и асоциираната приятна емоция.

Така че аз гледам на Аватар като на един вид сполучлива реклама на живота, природата и планетата. Харесва ми, че филмът е семпъл и необременен с излишни метафори. Чувам хората да говорят, че бил метафора на колониализма и империализма. Лично аз не виждам тук метафора - филмът описва съвсем конкретно и буквално едно човешко мислене и поведение, които сме наблюдавали в миналото и продължаваме да наблюдаваме и до днес, и ги поставя в перспектива, която може да бъде емоционално оценена. И както изглежда тя наистина бива емоционално оценена. Четох писанията на някой си Ръсел Муур, който казва "Ако можеш да накараш претъпкана кино зала в Кентъки да стане на крака и да аплодира поражението на собствената си страна във война, значи имаш наистина невероятни специални ефекти". Не знам дали причината е в ефектите, но очевидно нещо е достигнало до тези хора. Властите в Китай пък се канят да ограничат разпространението на филма, понеже се боят, че може да вдъхнови масови протести.

Осъзнавам, че гледната ми точка може да звучи донякъде цинично и пренебрежително. Наистина нямам това предвид. Считам самата себе си за жертва на манипулационния двигател на обществото ни. Но се боя, че в един повреден свят в подобна доброкачествена "контраманипулация" може би се крие и единствената реална надежда за навременна промяна и преоценка. И което е най-важното, дълбоко в себе си вярвам, че емоционалната ни връзка с природата така или иначе си е там, една неизменна част от генома ни. Така че тя не може да бъде натрапена, а единствено открита.

Иначе съм съгласна с критиците на филма. От гледна точка на съвременния киноман, сценарият е безкрайно предсказуем, а героите повърхностни и скучни. Клишетата са много, а най-досадното от тях е поредното превълплъщение на обикновеното "бяло" момче в най-печения член на племето. А най-разочароващ за мен пък е щастливият завършек. Както досегашната човешка история, така и самата постановка на филма го карат да изглежда твърде нелеп. Нещо повече, посланието щеше да бъде много по-запомнящо се, ако зрителите отнасяха у дома си не удоволетворение, а смут.

От друга страна обаче до такава степен ми е дошло до гуша от словоборство, самоцелно критикарство и безкрайни претенции за това, как точно трябва да бъдем забавлявани, че предпочитам да харесвам Аватар за това, което е, отколкото да го отхвърлям заради това, което не е. Остава ми да се надявам, че ще се окаже симптоматичен за нещо голямо, което започва се случва в развлекателната индустрия и да стискам палци.

Found and lost

2010-01-18T15:34:00.005+02:00

Carefully packed away
and squeezed between
box number twelve
labeled "Sports stuff"
and box number seventeen
"Items of high sentimental value"
by chance I found that missing
thoughtfulness of yours.

It is now broken and useless,
so I hope you don't mind me
taking out the garbage for you.
I will try to have it recycled.

Елизабет Гилбърт за креативността и опитомяването й

2010-01-12T15:57:00.009+02:00

Нещо дълбоко подповърхностно ми допадна в тази презентация на Елизабет Гилбърт, излъчена в рамките на TEDxBG 2010. Освен сладкодумието, хуморът и необичайната тема, които сами по себе си заслужават 20-те минути инвестирано време, ме захласна и една полуосъзната-полуинтуитивна близост между начина, по който тя е избрала да общува със своя "гений" и начина, по който аз се опитвам да общувам със скритата си същност. А това ми вдъхва кураж.

Ето и презентацията. От менюто могат да се включат и субтитри на български. Приятно гледане.

Google Gadgets и Ubuntu: лесният начин

2010-01-08T11:48:00.005+02:00

Проектът Google Gadgets for Linux представлява оупън сорс имплементацията на платформата Google Gadgets за Линукс и позволява да се интегрират директно върху десктопа всевъзможните "приспособления" (българският превод на Gadget?), досущ както при системата Google Desktop под Windows.

На страницата на проекта в Google code платформата се предлага за сваляне единствено като сорс код и въпреки подробните обяснения как да се компилира и инсталира, процесът явно рядко минава като по вода.

Ако не сте спец и ползвате Ubuntu обаче, има и много по-лесен начин - готовият пакет предоставен от John Carr. Ето и стъпките:

1. Отворете Synaptic (System->Administration->Synaptic)
2. От менюто, изберете Settings->Repositories
3. Изберете "Other Software" и чрез бутона "Add" добавете един по един следните два реда (APT lines):

deb http://ppa.launchpad.net/googlegadgets/ppa/ubuntu hardy main
deb-src http://ppa.launchpad.net/googlegadgets/ppa/ubuntu hardy main

4. След като се убедите, че двата нови реда са отметнати, върнете се в главния прозорец на Synaptic и напишете google-gadgets в полето за търсене. Отметнете за инсталация google-gadgets-gtk (за момента по-добър вариант от google-gadgets-qt) и довършете инсталацията.

Ако забележите, че двата източника горе са спрели да работят, моля оставете ми един коментар.

Автоцелувка

2010-01-07T18:29:00.001+02:00

Допирам уста
до огледалото
и то ми отвръща
с хладните си устни
и със топлия ми дъх.

Опростен вариант
на сложната автоцелувка,
издействана от друг.

Измама

2010-01-07T18:27:00.001+02:00

Малко тъмно петънце
зърнато с края на окото.
Идва моят ред да посегна
към питата с късмета.

Несправедливо е за тях, че го зърнах.
Несправедливо е за мен, че го зърнах.

Пресягам се и взимам
парчето с тъмното петънце.

Експериментът: извънтелесни преживявания

2010-01-03T10:27:00.004+02:00

Надявам се това да бъде първият от поредица постинги, посветени на един особен експеримент, с който се заех преди известно време. Целта на експеримента е лично да потвърдя или отхвърля твърденията за съществуването на така наречените извънтелесни преживявания.

Нека започна с това, че не съм религиозна, не вярвам в астрологията, нито в края на света през 2012 година. Считам, че съм сравнително интелигентен човек и подхождам към повечето въпроси с критично мислене. Разбира се, както повечето хора, често се случва да правя или приемам предположения сякаш са безапелационна истина. Но като цяло за мен е от съществено значение да знам, а не да вярвам.

В същото време, не съм изцяло удовлетворена от положението в съвременната наука. Макар научната рамка да е създадена така, че да е възможно за всеки да проследи основанията за всяко твърдение, все пак в основата й си остават аксиоми и теории. Научната теория е модел, обясняващ определени емпирични наблюдения. Тя е добра ако е най-простото обяснение, ако включва в рамката си всички досегашни наблюдения и прави добри предсказания. Има ли при това положение науката основание да отрича като невъзможни твърдения, просто поради липсата на доказателства/наблюдения? Или по-скоро е редно да остане неутрална? А ако дадено наблюдение изглежда, че противоречи на съществуващи теории? В такъв случай това наблюдение или трябва някак да бъде вместено в съществуващата теоретична рамка, или рамката да бъде разширена така, че да обяснява и това явление. Склонна съм да допусна, че в научните среди се гледа с такова пренебрежение на наблюденията, излизащи извън рамката, че автоматично и прибързано се намира конвенционално обяснение, без да се обърне внимание на всички наблюдения и на всички детайли. Разбира се, с пълчищата шарлатани под път и на път, аз самата обикновено изпитвам подобно пренебрежение.

А най-фундаменталното предположение в науката пък е, че има някаква обективна реалност, която може да бъде обективно измервана. Макар това предположение да е напълно адекватно и да дава отлични резултати на практическо и експериментално ниво, все пак е предположение. И не виждам какво пречи постулатите и теориите на съвременната наука да са просто грубо приближение на някаква по-дълбока реалност, което дава удовлетворителни резултати на нивото на грануларност, в което живеем съзнателния си живот.

В крайна сметка, всичката информация, която постъпва към нас от така наречената заобикаляща ни обективна реалност, в това число и научните свидетелства, постъпва през сетивата ни. Нямаме пряк достъп до суровата информация/реалност, а само до интерпретацията й от мозъка ни. А суровият сигнал, какъвто и да е той, може да бъде филтриран, променен, обогатен, дори изцяло симулиран. Вярно е, че си помагаме с безброй хитроумни уреди, с които сме могли да открием и използваме неподозирани аспекти на реалността, като например електромагнитните вълни. Но нашите уреди могат да бъдат изградени единствено от материалната реалност, която сме способни да възприемаме, а това поставя и крайната граница на възможностите им, която няма как да бъде заобиколена дори от човешката изобретателност. Така че ми се струва, че освен да измерваме тази обективна реалност и да търсим единствено там нашите доказателства, е напълно основателно да търсим познание и поглеждайки навътре.

От години изпитвам силно вътрешно противоречие, когато мисля по тези въпроси. От една страна не искам да бъда един от онези хора, които избират да вярват в небивалици, понеже не се чувстват добре в кожата си и в света и търсят някаква вълнуваща алтернативна реалност. Питам се също, защо така наречените паранормални явления като телепатията, телекинезата и извънтелесните преживявания не са били доказани по убедителен и общодостъпен начин, ако наистина съществуват? Защо досега никой не е грабнал милионa на Джеймс Ранди? От друга страна започва да ме гложди съмнението в методите на науката що се отнася до нашето вътрешно пространство. И до днес психологията не е универсално считана за наука - именно понеже поради липсата на обективни измервания невинаги е възможно една теория да бъде категорично опровергана (което е едно от основните качества, изискващи се от научната теория). Така се насочвах ту към идеята, че се самозаблуждавам като малко дете, ту към самокритиката, че приемам прекалено лесно общоприетите разбирания.

И така докато един ден не разбрах, че няма да получа удовлетворителен отговор, ако не опитам да го намеря сама. Винаги мога да избера да вярвам в нечии убеждения, но в момента, в който си спомня, че това е просто вяра, съмнението ще се появи отново. Така че взех решението да направя каквото е по силите ми, за да проверя от първа ръка, дали гореспоменатите аномалии действително съществуват. Разбира се, по този начин мога единствено да ги потвърдя, не и окончателно да ги отхвърля. Отлично съзнавам колко налудничаво звучи. Но ми се струва, че все пак опитът си заслужава. Може би за друг е възможно да достигне до истината без да си губи времето. Но за себе си просто не виждам друг начин.

Най-подходящо ми се стори засега да се насоча към извънтелесните преживявания, тъй като на тази тема има доста литература, както и (уж) изпитани техники за постигането им. Захванах се с това преди година и половина - две (ще пиша за това в следващия пост по темата), но след известно време прекъснах, тъй като животът ми навлезе в много турболентна фаза и не намирах вътрешното спокойствие, от което имах нужда. Сега продължавам откъдето прекъснах.

Във времето, в което бях прекъснала заниманията си, се натъкнах на видео блога на Дарил Слоан, който прави подобен експеримент с телекинеза. Той изглежда доста удовлетворен от резултатите си. Остава ми да се надявам да успея да проявя неговото търпение...

2009

2009-12-30T23:11:00.006+02:00

Малко си е страшно да правиш равносметка на изминалата година. Вероятно затова досега съм се въздържала от такива занимания. Но пък 2009 се оказа много различна за мен и все се улавям, че гледам назад.

2009 мина под знака на куфара. Съдържанието му представляваше всичката ми така наречена собственост, докато сменях градове, жилища и домакини. Общо осем местообитания в общо четири държави - къде добре дошла, къде не чак толкова. Понятието "вкъщи" се разми по улиците и изгуби смисъл.

2009 беше годината, в която завърших висшето си образование - като че ли единственото начинание, което съм успяла да доведа до успешен край. Морето от колебание и несигурност, в което се озовах в последствие, все още изглежда безбрежно.

През изминалата 2009 приключи и дългогодишната (десетгодишната?) ми връзка с човека, за когото вярвах, че се пада любовта на живота ми. Сърцето ми беше разбито, а илюзиите започнаха да се топят бавно, но сигурно като полярните шапки.

Прекарах месец и половина в Намибия. Докато балансирах върху тънко острие между саморазрухата и възторга от живота, безкрайната савана и дюните на пустинята ме подтикнаха да преосмисля представите и илюзиите си за свободата.

В края на годината отговори все още нямаше, но у мен се събуди непреодолимото желание и необходимост да започна да наричам нещата с истинските им имена.

Себе си нарекох сила.

Весела Коледа в митницата

2009-12-30T01:43:00.003+02:00

Празници са. Семейства и приятели се събират да празнуват заедно, а тези, които не могат да са с нас, ни изпращат по нещо от себе си, за да усетим и тяхната топлина и сърдечност.

Така у дома почти всяка година пристига колет от Швейцария. Съдържанието му никога не е особено ценно - шоколади, бонбони, кафе, някое дребно подаръче. Ето и моят разказ за това как си взехме коледния колет от митницата в София тази година...

1. Гише 23: Започваме на гише 23 за получаване на колет, уаказано в известието за колет, което получихме по пощата. Представяме известието. Трябва да изчакаме в коридора митническия инспектор.
2. Колетно отделение: След около петнайсетина минути митническият инспектор идва - нисичка, млада, силно гримирана жена. Въвеждат ни в колетното, където колетът бива отворен и прегледан. След дълго пелтечене на митническия инспектор разбираме, че декларираната стойност на съдържанието на колета (130 швейцарски франка) е по-голяма от... някаква си стойност. В последствие разбираме, че става дума за сумата, над която се заплаща ДДС. За да бъде освободен колетът ни е необходим ЕОРИ номер. Една жена се намесва насред пелтеченето и ни казва да идем на гише 31.
3. Гише 31, "Фактури": окомплектоват всички съпровождащи документи, правят копие на личната карта и ни пращат до деловодството за ЕОРИ номер.
4. Гише 17, "Деловодство": Дават ни формуляр за декларация за получаване на ЕОРИ номер. Попълваме я и ни пращат в стая 13 на 3-ти етаж.
5. Стая 13: Чакаме да вкарат данните от декларацията за ЕОРИ номер в компютърната система. С разпечатката, която ни дават оттам, трябва да отидем при началника на митницата.
6. Стая 1, "Началник на митницата": Чакаме продължително време за подпис и печат.
7. Гише 17, "Деловодство": Представяме документите, подписани и подпечатани от началника. Удрят няколко печата, попълват нещо, декларираме с подпис, че сме получили на ръка ЕОРИ номер, който и досега нямаме представа къде е.
8. Гише 28, "Митнически контрол, внос": С издадения ни ЕОРИ номер искаме да освободим колета. Разпитват ни какви са тия работи, които са изброени в митническата декларация на изпращача (на немски). "Това шоколади ли са?". Да "А това обувки ли са?" Не, не мога да разчета ръкописа. "Е какво е де?". Шалове. "Платете на гише 24".
9. Гише 24, "Каса": Плащаме 4 лева.
10. Гише 28, "Митнически контрол, внос": Представяме квитанция, че сме платили 4 лева. Дават ни куп документи, заедно с една дискета, подписваме се тук-там. Трябва да занесем всичко това на гише 10.
11. Гише 10, "Внос от юридически лица и ЕТ": Не сме юридически лица и еднолични търговци. Но взимат купчината документи. Трябва да се платят 38 и нещо лева (които след време и ровене се оказаха за ДДС върху декларираната стойност, понеже там никой не благоволи да ни обясни) на гише 14. Необходимо е също ксерокопие на митническата декларация.
12. Гише 14, клон на UniCredit Bulbank: Плащаме 42 лева (заедно с таксата на банката). Изобилие на подписи и печати.
13. Гише 31, "Фактури": Помним, че там правят ксерокопия. Копираме митническата декларация.
14. Гише 10 "Внос от юридически лица и ЕТ": Даваме ксерокопието и квитанцията от банката и чакаме да "стане готово". Докато чакаме, отивам да купя минерална вода от автогарата и я изпивам.
15. Гише 28, "Митнически контрол, внос": Плащаме 8 лева за митническата декларация.
16. Гише 30: Представяме квитанциите. Вписват нещо в някакъв хаотичен хартиен регистър. Получаваме колета.

Обобщение: За да освободим коледния си подарък от митницата, ефективно заплатихме приблизително 32% от стойността му. Отне ни само малко повече от два часа, тъй като на повечето гишета нямаше опашки. Посетихме общо 11 гишета и бяхме обслужени от (поне) 13 души, един от които началникът на митницата.

Весела Коледа!

Замръзнала младост

2009-12-25T20:28:00.002+02:00

Пази ли ледът или убива?
Нежен ли е или е зловещ?
Как да ти помогна щом не мога
слънце да ти дам...?

Генетична памет

2009-12-10T23:41:00.006+02:00

Процесът на развитие на човека и човечеството изглежда доста неефективен като се вземе предвид, че цялото натрупано през живота ни знание си заминава с нас. С изключение на онази част от него, която сме екстернализирали приживе. По този начин възможността за напредък на човечеството се свежда до способността на едно поколение в рамките на живота си да открие, разпознае и усвои (интернализира) максимално количество полезна информация, да я надгради и надеждно да я екстернализира, предоставяйки я по този начин на следващото поколение. Ако трябва да използвам метафора, бих избрала една такава от информатиката. Човек се ражда с оперативна памет и твърд диск, съдържащи единствено основната информация, за да работи операционната система. Всичката новопостъпваща информация се запазва единствено в оперативната памет. По някаква причина тя не се записва на твърдия диск (той явно е read-only). Животът си тече, човек събира информация чрез сензори, по мрежата от други хора и чрез четене на компакт-дискове. Когато токът угасне, оперативната памет бива заличена и тъй като нищо не е било записано на твърдия диск, единствената оцеляла информация е тази, която е била записана на компакт-диск и тази, пратена по мрежата на други. Някак близо до ума е, че колкото повече напредва човечеството, колкото повече информация се насъбира на компакт-дискове, пръснати къде ли не по света, толкова по-трудно ще бъде на едно поколение да усвои цялата тази информация. Трудно, до невъзможно. Разбира се, компресията на информацията и специализацията на знанието помагат в това начинание, но здравият разум подсказва, че все някога ще настъпи край на капацитета на човешкия мозък, като имаме предвид ограниченото време на нашия живот. Ние вече прекарваме средно една трета от живота си в интензивно образование.

Защо нямаме възможността да запаметяваме цялата информацията така, че всичко, което знаем, да се предава директно на нашето потомство, вместо да го обричаме на дълги години интернализиране на нещо, което вече е в главите ни? Ако имаме твърд диск, съдържащ операционната ни система, защо не можем да го използваме да съхрани нашия опит и да предадем и него по естествен път на потомците си? Нека уточня метафората - това би означавало да предаваме информацията за жизнения си опит по генетичен път. Да закодираме съдържанието на мозъците си в структурите на ДНК.

Франк Шетцинг имаше тази брилятната идея за биологичен вид, способен да закодира новопостъпващата информация директно в ДНК веригата си. По всяка вероятност друг фантаст или учен е имал друга подобна идея преди него, но не съм имала късмета и удоволствието да се запозная с нея. В романа си "Der Schwarm" Шетцинг описва едноклетъчен организъм с непосредствена генетична памет. Когато клетката се дели, нейният двойник е практически неразграничим от своя "родител". Тя унаследява целия жизнен опит на родителя. В този смисъл, тя е идентична с родителя. Което освен ефективност означава и безсмъртие. С всичките му последствия. Клетките от този вид имат също възможност активно да обменят генетичната си информация. Да обменят опит, така да се каже. Да се актуализарат една друга до постигане на всеобщо знание. Заедно, те формират един разум и могат да разсъждават.

Дали ако имахме възможността за генетична памет, щяхме да сме по-съвършени и приспособени като вид? Не съм убедена. Генетичната информация е императивна. Т.е. тя не подлежи на обмисляне, обсъждане и пазарлък. Това е смисълът й. Дори и да предположим, че бихме разполагали с вграден механизъм за разрешаване на конфликти в унаследената от двамата родители (както и интернализираната от нас) информация, остава въпросът за... самозаблудата. Ние сме сложни адаптивни системи и като такива, ние създаваме модели на света - описание на открити закономерности - и тези модели управляват поведението ни. Понякога това са действителни закономерности. Понякога откриваме закономерности във всъщност напълно случайни събития и ги прибавяме към модела си за света (как възникват например суеверията?). Да не говорим, че закономерности, извлечени по рационален път, също ще се окажат погрешни, ако се базират на погрешни изходни закономерности. Което пък означава, че ефектът на една единствена грешка в модела, би се усилил в геометрична прогресия в поколенията, ако схемата се унаследява по генетичен път. Вероятно би било възможно организмът наследник да разполага с механизми за корекция на подобни несъответствия, но по всяка веороятност скоростта на натрупване на грешки би била значително по-голяма от вероятността те да бъдат забелязани. Така че, докато информацията, кодирана в нашето ДНК е императивна, "неефективният" процес със "започването на чисто" все пак изглежда далеч по-надежден. Той ни дава шанс да се реализираме като личност като ни освобождава от грешките на родителите ни. Поне доколкото не се оставяме да бъдем убедени в тях по рационален път...

Символ на Християнството

2009-12-02T13:39:00.005+02:00

Неведнъж съм си задавала въпроса, как ли им е изглеждал на съвременниците на ранните християни символът на тяхната религия - кръстът. В края на краищата по това време кръстът си е бил един действащ и широко разпространен уред за мъчение и екзекуция. Разбира се, като символ именно на християнската вяра си е много подобаващ. Находчив бих казала даже... И все пак за "страничния наблюдател" би трябвало да си остане леко... смущаващо. Ето как например можеше да изглежда символът на Християнството в една алтернативна Вселена:

"Ако Иисус бе убит преди двадесет години, децата в католическите училища щяха да носят на вратлетата си малки електрически столчета вместо кръстчета." Лени Брус

Mathematics of Life

2009-11-26T09:10:00.004+02:00

The mathematical proof of the fundamental theorem that women are trouble.

1. To find a woman you need time and money, therefore:

Woman = Time x Money

2. "Time is money" so:

Time = Money

3. Therefore

Woman = (Money)²

4. "Money is the root of all problems"

Money = √ Problems

5. Therefore

Woman = (√ Problems )²

Woman = Problems

QED

Тайландска супа Том Ка Гай

2009-11-25T19:28:00.007+02:00

Тайландската кухня като че ли се оказа най-упоритата ми кулинарна слабост. Тук предлагам една рецепта на разкошната супа Том Ка Гай, което в превод гласи нещо от сорта на "супа от пиле с галангал". Галангалът е коренче, разновидност на джинджифила, наричан е още син джинджифил и е много характерна съставка в тайландската кухня. За съжаление засега нямам успех в издирването му на българския пазар (открих единствено паста от галангал, но засега не съм я изпробвала). Но смея да твърдя, че дори и да бъде заместен с обикновения джинджифил, който вече се намира сравнително лесно, това не съсипва супата. Така или иначе, интернет пространството изобилства от рецепти на Том Ка Гай, различаващи се не само по начина на приготвяне, но и по самите съставки. Така че ако се откажем от мисълта, че ще докараме супата такава, както биха ни я сервирали в квартален ресторант в Банкок и импровизираме, все пак можем да се насладим на една вкусна екзотична супа, при това много лесна за приготвяне.

Необходими продукти:
(обикновено могат да се намерят в магазин "Пикадили")

500-700 гр. пилешки гърди
800 мл. (две кутии) кокосово мляко
300 гр. печурки
2 стръка праз
3 червени люти чушлета (чили)
1-3 чаени лъжици къри паста (жълта или зелена)
1 парче (3-4 см.) галгант или джинджифил
2-3 стръка лимонена трева
2-3 супени лъжици сок от лайм или лимон
няколко супени лъжици рибен сос
1-2 супени лъжици соев сос, светъл (може и без него)
няколко листенца пресен кориандър (и без него може)
200-300 гр. соеви кълнове (по желание)

Ето и самата рецепта:

1. Пилешките филенца се почистват от евентуални жили и тлъстини и се нарязват на лентички. Гъбите се почистват и нарязват на по-едро, пънчетата се махат ако са стари.

2. Празът се нарязва на по-едри кръгчета. Лютите чушлета се освобождават от семките и се нарязват на тънки полукръгчета. Вместо тях можете да ползвате и лют червен пипер. Лимонената трева се измива, най-външните листа се махат ако са стари и наранени, двата края се отрязват. Стръковете се понамачкват с плоското на ножа, за да пуснат след това повече аромат, и се нарязват на парченца от по 2-3 см. (лимонената трева не е много приятна за ядене, затова я оставям по-едра, та да може лесно да се отдели). Галангалът (или джинджифилът) се обелва и се нарязва на много тънки филийки.

3. В тенджера се загрява малко мазнина (ако намерите ползвайте гее иначе и обикновено олио ще свърши иделна работа). Празът леко се запържва, после се добавя къри пастата, чилито, галангалът (джинджифилът) и гъбите. Разбъркайте добре като внимавате да не изгорите къри пастата. После добавете малко вода и оставете да се задушава под капак няколко минути докато започне да ухае приятно. След това се добавят лимонената трева и кокосовото мляко. Не забравяйте добре да разклатите кутията преди да я отворите (ако млякото е много гъсто, сложете кутията за кратко в гореща вода). Може да се наложи да добавите и известно количество вода, за да постигнете подходяща консистенция, но тъй като различните марки кокосово мляко много се различават по гъстота, не бих могла да дам точни количества. Супата трябва да бъде плътна, така че не би трябвало да ви се налага да добавяте повече от 300 мл. вода. След няколко опита ще достигнете до иделната за вкуса ви консистенция.

4. Сега добавете месото и оставете да къкри около 15 минути. 2-3 минути преди края можете да сложите и няколко шепи соеви кълнове. Това си е моя добавка към рецептата, но мисля, че няма да съжалявате. Махнете от огъня и добавете рибния и соевия сос, както и лимоновия сок и, ако имате, пресния кориандър. В тайландската кухня май не се ползва сол, така че варирайте количеството рибен и соев сос според вкуса ви. Оставете да престои няколко минути и... добър апетит!

"Преливни" ями в София

2009-11-24T17:41:00.012+02:00

Може би това, което ще споделя в този пост, е широко известен факт. За мен обаче, много аспекти на българската (и в частност софийската) реалност тепърва започват да се разкриват и няма как да не ме впечатляват.

Известно ми е, че във "витошките" софийски квартали като Драгалевци, Бояна и Симеоново все още няма изградена канализация. Вместо това се използват преливни ями, които периодично се изпомпват от "фекалки"* и съдържанието им се отнася в пречиствателната станция за отпадъчни води в Кубратово. Дотук добре. Оказва се обаче, че за да не бъдат викани въпросните фекалки прекалено често, хората си монтират помпи и сами изпомпват най-горните "течни" слоеве - в саморъчно изградени канали, водещи в някоя "река", в канавката, директно на улицата или по склоновете на Витоша. В по-новите сгради помпите даже са електронно програмирани и се активират примерно към 3 през нощта. Нека не пропускаме да добавим към картинката и многобройните хотели и ресторанти. А съвсем отделно стои и проблемът с високите подпочвени води и силния наклон, които водят до преливане на съществуващите септични ями. Изобщо не ми е ясно как досега не са плъзнали зарази. А още по-малко ми е ясно какво му е елитното на един квартал, в който по улиците текат отпадъчни води...

* Или както понякога ги наричам аз - "лайномети". Някак все ми е трудно да пренебрегна факта, че някъде там има малко скрито лостче, което обръща посоката на потока...

Въпросите на Бертран - Част I

2007-11-01T16:09:00.004+02:00

Смисълът на живота

Много хора си задават този въпрос, но не знам за колко от тях той е така важен, колкото е за мен. Толкова ми се иска да разбера какво става и защо, че това търсене до голяма степен влияе на посоката на живота ми. Но вече започвам да разбирам, че отговорите на въпроси като "кои сме ние" и "защо сме тук" като че ли не са постижими на интелектуално ниво. Тези въпроси или по-скоро опитът да им се даде отговор е плод на човешката самовлюбеност и самонадеяност, прекомерната вяра в интелекта. Преди се стремях към знание, равнопоставяйки го с истината. Знанието и досега силно ме интригува, макар да си давам сметка, че може и да е илюзорно. Но това, към което се стремя сега, е по-скоро хармония и взаимосвързаност със света, който ме заобикаля. Чувстото на единение и любов. Разбиране извън логиката, езика и думите.

Живот след смъртта

Не съм убедена, че смъртта слага край на всичко. Защото не вярвам, или може би не искам да повярвам, че нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Често ми се струва, че светът не е веществен, че всичко, което е отвън, всъщност идва отвътре. С други думи, съзнанието обуславя веществения свят, а не обратното. Мисля, че смъртта е начинът на съзнанието да се освободи от оковите си, от болката, която си причинява чрез тялото и другите си овеществени идеи. Когато стане непоносимо или по някакви други причини. Нямам идея какво се случва със съзнанието след това. Надеждата ми е, че когато оковите и самоограниченията паднат, съзнанието е способно да обгърне цялостта на Вселената, да се докосне отново до информационния поток, от който се е отделило. Каквото и да означава това...

Какво бих искала да променя

Има много неща в миналото и настоящето, които не ми харесват. Но сега като се замислям за тях, не ми хрумва как бих искала да ги променя. От една страна, и днес няма как да знам със сигурност, кое е щяло да бъде най-доброто решение или постъпка. Но по-важното, те не са се случили просто така. За тях си има причини и вероятно са били единственият начин, по който тогавашната ми аз е била способна да постъпи в конкретната ситуация. Тези неща също са част от живота ми. Още повече, любопитно ми е какво ще се случи напред по пътеката, по която вървя вече 25 години. Но така или иначе, въпросът не е, какво да променим в миналото си, а какво да правим оттук нататък. Има обаче много черти на характера ми, които бих искала да променя. Например бих искала да не се притеснявам за маловажни неща, да съм по-самоуверена и да не е толкова важно, какво мислят другите за мен, да съм по смела и открита в отношенията си с хората. Да съм по-решителна.

За какво ми е трудно да говоря

Много неща. Трудно ми е да признавам грешките си. Да казвам извинявай. Да правя комплименти. Да отказвам. Да говоря за връзката си с друга жена. Да кажа нещо, което би наранило друг човек, дори и да е важно да го кажа.

Първият спомен

Не съм сигурна кой е най-ранният ми спомен. Имам белег на брадичката и подозирам, че спомените около възникването му са първите ми спомени. Спомням си, как съседката от първия етаж ми донесе лепенка с картинки и аз я носех едва ли не като бижу на брадичката си. Имам също смътен спомен от болницата, когато отидохме да залепят раната.

На какво са ме научили родителите ми

На много неща. От баща ми например научих, че ако не съм готова да направя нещо добре, по-добре изобщо да не се захващам. От майка ми пък научих да бъда внимателна с хората, да обичам природата, да не толерирам насилието. Научиха ме да се отнасям към хората с уважение. Да нося отговорност. От двамата научих и много практически неща, които много ми помагат в живота. Но също и някои недотам положителни неща, като например прекалено много да се съобразявам с околните и мнението им за мен, да се стеснявам и срамувам, да ми е трудно да говоря за чувствата си. Тези неща често вгорчават живота ми.

Радост

Мисля, че най-много ме радва разбирателството между хората. Когато го има. Когато се разбирам много добре с някого, сърцето ми се изпълва. Изключително много ме радват и животните - и домашните, и дивите. Толкова приятно ми става дори само като видя полска мишка или катеричка да притича. Радвам се, когато хората, на които държа са щастливи и енергични. Радват ме успехите - проблеми, които съм успяла сама да разреша. Радват ме пътешествията. Природата. Предполагам, че ако някой ден имам деца, те също ще ме радват много.

Следва продължение...

Земята отвисоко

2007-09-25T16:46:00.000+03:00

Попаднах на "Земята отвисоко" преди месец, месец и половина чрез онлайн изданието на в. Дневник, бяха сложили линк към изложбата на фотографа Ян Артюс-Бертран в София. До средата на ноември на кривия мост до Хилтън са изложени 120 огромни плаката със снимки от известната му поредица "Земята отвисоко" ("La terre vue du ciel"). Изобщо не бях чувала нито за поредицата, нито за фотографа, но още в момента, в който видях първата снимка, ми стана ясно, че става дума за нещо изключително. Снимките са заснети от хеликоптер и балон, в продължение на над 4000 летателни часа, на височина между 30 и 3000м, в над 100 страни. Авторът е предложил над 1000 от снимките си за безплатен даунлоуд в онлайн галерията си. Някои от тях са изумителни, други любопитни, трети потресаващи, а някои са просто красиви. Разгледах ги всичките, една по една. И ми се искаше да има още. Дали защото са толкова много и толкова разнообразни, дали защото са толкова цветни, изящни и елегантни, дали защото показват тази перспектива на страничния наблюдател/обожател... не знам, но ме оставят с едно такова много дълбоко и всеизпълващо чувство, странна смесица от възторг и привързаност. Всъщност, карат ме да се чувствам като влюбена. Мисля, че това е най-точното сравнение. Този проект (както и повечето проекти на Ян Артюс-Бертран) е предимно екологично насочен. Ако снимките успяват да постигнат подобно въздействие върху повечето хора, то тогава не мога да си представя по успешен и фундаментален подход към решаването на екологичните проблеми на планетата. Повечето зелени активисти апелират директно към дълга, който имаме, към ангажиментите, които сме длъжни да поемем в името на планетата и на следващите поколения. Разясняват, какви проблеми имаме, какво ги предизвиква, как трябва да постъпваме, за да подобрим положението. И това разбира се е крайно необходимо. Но тъй като проблемът не е видимо осезаем тук и сега, поне за повечето от нас, отговорността ни не се задейства, докато не стане прекалено късно. Това, което ни липсва, е именно тази привързаност. Към хората от близките и далечните кътчета на света, към милионите животински и растителни видове, толкова изумителни и така прецизно обвързани един с друг, към планините, ледниците, реките, океаните, към природните сили... Но начинът ни на живот на практика умишлено и напълно ни изолира от всичко това. Разбираемо е, че не ни пука какво се случва, при положение, че всички тези връзки са скъсани. Затова и си мисля, че за да се събуди отговорността и загрижеността, тези връзки най-напред трябва да бъдат възстановени. И ми се струва, че точно това се опитва да постигне Ян Артюс-Бертран.

При това не само с този проект. По негова инициатива в момента се движи и 6 milliards d'Autres. Няколко снимачни екипа обикалят света и интервюират хора от най-различни страни и култури. На всички задават едни и същи лични въпроси - какво е щастието, какъв е смисълът на живота, кога са плакали за последен път и т.н. За мен беше удивително, колко интерес и разбиране мога да проявя към тези хора и това, което имат да кажат. Без значение, че не ги познавам, без значение колко са различни или колко са образовани. Колко къса може да бъде дистанцията, ако човек е искрен и доброжелателен. Колко подобни са чувствата ни, независимо от светогледа или сложността на мисловния процес. Заслужава си един поглед. А аз мисля в някой от следващите си постинги да се опитам да отговоря на всичките тези въпроси. Кой знае какво ще излезе.

Поздрави с Google maps

2007-09-08T18:31:00.000+03:00

Мда, отново Google maps. Намерих един невероятно находчив сайт за електронни поздравителни картички - текстът, който въведете, се изписва не с букви, а със снимки на сгради и природни форми, наподобяващи буквите. Човек разбира се може да се включи в търсенето на букви и знаци в Google maps и да допринесе за тази страхотна идея!

geogreeting.com

PS Днес случайно обърнах внимание - познайте къде е снимано тиренцето/носът на смайлито? :-)

Измамници в интернет

2007-09-08T15:31:00.000+03:00

Жалко е, но освен на брилянтни идеи и технологии, интернет дава почва и на гнусни бацили и паразити, които само се чудят откъде да смукнат. Всички знаем, че е така, но докато не го изпитаме на собствен гръб не се замисляме много. Наскоро имах едно изключително неприятно изживяване с такъв един паразит и сега, след като всичко приключи успешно, ми се ще да споделя опита си, в случай че е от полза за някого.

В началото на май месец тази година ми дотрябва програмка, която може да разбие голям mp3 файл на няколко по-малки - елементарна задача, която изпълняват цял куп freeware програми. Разтърсих се из Google и пробвах няколко, докато намеря такава, каквато ми върши работа и прключих с въпроса. Или поне аз така си мислех.

Точно две седмици по-късно получих email с тема "Сметката ви от 6.05.07". С опулени очи прочетох, че съм се регистрирала в някакъв даунлоуд портал на име www.download-sofort.de, имала съм две седмици време да се откажа ако желая и тъй като този срок току-що е изтекъл, влиза в сила договор за двугодишен абонамент и в седемдневен срок трябва да предплатя за първата година. 96 Евро. В първият момент ми се стори абсурдно, нямах представа за какво говорят. Погледнах сайта им - абсолютно нищо не ми говори. Някъде в периферията, със ситен шрифт е написана цената на абонамента. Претърсих пощата си за писма от 6.05 и наистина открих писмо, с което ми потвърждават регистрацията. И действително последните няколко реда на писмото споменават, че имам законовия срок от две седмици да се откажа от договора. След първоначалния прилив на паника събрах две и две и осъзнах какво се е случило. Често преди свалянето на даден софтуер, включително freeware и shareware, се изисква някакъв вид регистрация. И със съзнанието, че свалям напълно безплатна програма, съм въвела някъде данните си. А понеже съм наивен човек, който вярва, че няма какво да крие, както обикновено съм дала истинската си информация - име и адрес. Да ме пита човек защо... Така или иначе, и до днес не съм сигурна, как точно се случило - дали действително се съм регистрирала на техния сайт без да прочета миниатюрния надпис с цената, или са ми подпъхнали полетата за регистрация в някакъв друг контекст.

В първия момент дори не осъзнах, че съм била подведена. Просто бях убедена, че съм си надробила всичко това от недоглеждане. Обмислях просто да се примиря и да ползвам услугата им. Оказа се обаче, че такава де факто няма. Въпросният портал предлага (за 8 евро на месец!) доунлоуд на програми, аудио и видео файлове, които така или иначе се разпространяват безплатно. Това разбира се човек може да установи едва след като се е регистрирал... Потърсих информация за въпросния сайт и установих, че не съм единственият шаран, хванал се на кукичката. С повечето хора историята беше същата - регистрират се на сайта с идеята, че просто свалят безплатна програма. Нещо повече, от форумите разбрах, че една и съща фирма на име Zully Media стои зад няколко подобни сайта - download-sofort.com, sms-sofort.com, smscore.de и tattoo-vorlage.com Открих ги във всички възможни черни списъци за т.нар. Abofallen или Vertragsfallen (капан за сключване на договор). Това доста ме поуспокои - от една страна разбрах, че не съм единственият глупак в интернет, а от друга - можех да почерпя от опита на другите, за да се справя със ситуацията.

От форумите успях да събера информация на кои закони и съдебни решения мога да се позова, за да обявя договора ми с Zully Media за невалиден. Това, което им написах, накратко е следното:

Въпреки че съм се регистрирала, предявените претенции за плащане са неоснователни и договорът е невалиден защото:

- Цената е написана незабележимо, така че лесно може да бъде пропусната, т.е. страницата им не е съобразена със закона за договори от разстояние;
- С браузъра, който ползвам, общите условия на договора и информацията за анулиране на договора не могат да бъдат отворени и прочетени;
- Информацията за предлаганата услуга е недостатъчна и неточна;
- Между цена и услуга има обективно несъответствие и договорът е в разрив с обществените нрави (sittenwidrig)

Почти веднага след като им изпратих това писмо получих отговор, по всяка вероятност автоматично генериран, в който настояват, че съм приела условията на договора, не съм се възползвала от двуседмичния срок за анулиране и ако не си платя сметката ще възникат допълнитени разноски заради глоби, такси за фирма за събиране на дългове, адвокати и съдилища и т.н. От това, което бях прочела по форумите излизаше, че след като веднъж си оспорил договора, най-добрата стратегия е да игнорираш всички заплахи и писма докато просто се откажат. Такива фирми нямат голям интерес нещата да стигнат до съд, защото шансът да спечелят е минимален, ако не и никакъв, а и един процес само би хвърлил излишна светлина върху жалкия им измамнически бизнес. Така че просто разчитат "жертвите" им да се впечатлят от заплахите и да предпочетат да платят, за да бъдат оставени на мира.

И така, срокът за плащане изтече. Получих първо предупреждение и глоба, второ предупрежедние и глоба и след това замлъкнаха. Минаха две седмици без приятелските им мейли и аз заключих, че въпросът е приключил. Но грешах.

Този път получих хартиено писмо в пощенската си кутия. Беше от mediafinanz, фирмата за събиране на дългове, която бяха наели. Бях много учудена и притеснена, не мислех, че ще се стигне до там. Намерих писмото с малко закъснение, понеже по това време бях извън страната, така че срокът, който инкасо фирмата ми даваше за плащане, така или иначе беше изтекъл. Затова реших да почакам да видя докъде ще стигнат нещата. Бях убедена, че ще се откажат, не можех да си представя, че за някого е изгодно да заведе дело за някакви 100 евро, които междувременно с всички глоби и таски бяха станали към 150. С две думи, бях убедена, че блъфират и се опитах да ги игнорирам. Един следобед обаче телефонът ми звънна. Беше непознат номер от друг град, така че не вдигнах. В последствие установих, че номерът е на телефон в Лайпциг, където е и седалището на Zully Media. Бях убедена, защо ми се обаждат - бяха ми издирили телефонния номер и искаха да се споразумеем да им платя нещо, за да ме оставят намира. Това някак преля чашата. Бях толкова погнусена от тия влечуги, че даже започнах да обмислям да говоря с полицията по въпроса. Но в крайна сметка направих това, което от известно време обмислях - свързах се с централата за защита на потребителя. На сайта си предлагат платени консултации по email и въпреки че не ми се изкаше да изхарча и цент заради тези изнудвачи, реших да се възползвам - фирмата за инкасо изглеждаше сериозна, всички дадени ми срокове вече бяха изтекли и вече ми се искаше веднъж за винаги да реша въпроса.

Описах подробно цялата история, приложих цялата си кореспонденция и още на следващия ден получих отговор. Човекът от централата за защита на потребителите ми обясняваше, че получават много оплаквания именно за zully media и я следят от доста време. Тъй като в момента процедурата е изцяло в ръцете на фирмата за събиране на дълговете, трябва да оспоря договора и пред тях. Ако те не приемат анулирането, процедурата след това би била да изискат плащането по съдебен ред. В рамките на 14 дни след като получа писмо от съда имам право да оспоря претенциите им и в такъв случай те са длъжни да докажат на съда, че съм сключила законово валиден договор, което е малко вероятно да им се удаде. В допълнение ми пращаше писмо-образец, което да изпратя на mediafinanz. Така и направих - още на следващия ден, с обратна разписка. И о, чудо, ден или два по-късно получих писмен отговор от mediafinanz, че връщат случая на манданта си. Мандантът от своя страна се опита да ми се обади още няколко пъти, но след като вече беше изгърмял последния си куршум и знаеше, че няма с какво да ме впечатли, просто заряза историята.

Така и не получих от zully media писменото им потвърждение, че се отказват от претенциите си, но поне съм сигурна, че въпросът е окончателно приключен. Вероятно напълно си заслужих целия този стрес заради лекомислието си, но все пак като помисля, как тези хора изкарват хляба си, направо ме погнусява.

В заключение просто мога да благодаря на германския законодател, че се е погрижил и за по-глупавите потребители и да се радвам, че ми се размина, та да си имам едно наум оттук нататък.

Гмуркане на 3000м. дълбочина

2007-07-15T13:27:00.000+03:00

Всъщност не става дума точно за гмуркане, а за Skydiving и не става дума точно за дълбочина, а за височина. С други думи - за първи път в живота си скочих с парашут. Беше великолепно изживяване, макар и изобщо не това, което съм си представяла или очаквала.

От години си играя с мисълта за скок с парашут. Бях решила, че рано или късно ще го направя, но идеята беше вписана в графа дългосрочни планове. По финансови и разни други причини. Но това лято парашутът ми се отвори, образно и буквално. Един от подаръците за 25-ия ми рожден ден беше тандемен скок в училището по Skydiving в Bitburg.

Разполагах с цяла седмица да се настроя психически и да събирам смелостта си изпод леглото. Но не го направих. По някаква причина съвсем равнодушно се сещах за предстоящото събитие максумум по веднъж на ден. Нито се настройвах, нито събирах смелост - времето просто си минаваше. Казвах си, сега си равнодушна, но нека те видим пред отворената врата на самолета. Събудих се събота сутринта, същата история. Скокът беше насрочен за 4 следобяд и по-голямата част от времето преди това бях доста вкисната. Не мислех конкретно за самия скок, но някак всички проблеми, които имам в момента, и малки и големи, всички притеснения за настоящето и бъдещето се появиха отнякъде и дружно ме затормозиха. Истината е, че цяла сутрин се притеснявах повече за гнусните интернет измамници, които се опитват да ми приберат 150 евро и ми пращат какви ли не предупреждения, отколкото за възможността парашутът ми да запецне. Мисля, че просто нямаше да съм доволна да си оставя живота в положението, в което се намира в момента, и затова преди скока из главата ми се въртяха подобни мисли.

Непосредствено преди скока обаче настроението ми се подобри. От присвито сърце или стомах на топка - никакви следи. Запознах се с тандем-майстора си и моментално му забравих името, както обикновено правя. Поне съм доста сигурна, че и той забрави моето, така че май сме квит. Беше един много висок германец (тъй че ще го наричам просто "Късия"), леко грозноват, но в същото време много симпатичен, рус и със загорял от слънцето врат. През цялото време се носеше насам натам със съдрания си гащеризон за скачане, разкопчан и смъкнат до кръста. Даде ми инструкции точно за 10 минути. Обясни ми как ще съм екипирана, как ще се качим в самолета ("Вратата е ниска, внимавай да не си удариш главата"), как ще седим вътре ("На пода с гръб към пилота, за да не се изсипем като вдигне носа на самолета нагоре. О, и няма да има напитки и снакове"), как ще сме вързани един за друг, как ще скочим ("Аз си изваждам крака навън ето така, ти изваждаш твоя. После люш назад, люш напред, люш назад и люююш надолу"), как да застана по време на свободното падане ("Изпружваш се като банан назад"), как ще отворим парашута, как ще го управляваме и как ще кацнем ("Гащеризонът не е толкова заради температурата при скачането, колкото за да ти пази дрехите, понеже често се приземяваме по дупе").

След около 20-30 минути чакане сред доста международна обстановка - имаше германци, американци и руснаци - стана време. Опаковах се в гащеризона, нахлузих специалната система от колани, с която след това съм вързана за Късия и с която ходиш общо взето сякаш нещо ти е влязло в гащите. Той ме пристегна отвсякъде, провери всички катарами и всички карабинери и за по-цялостен тест на екипировката ме хвана за презрамките и ме вдигна във въздуха. "Добре, държи."

Излязохме на пистата и се разходихме до самолета. Беше толкова миниатюрен, че не ми се вярваше, че в него могат да се поберат пет човека. Имаше проблем с някой от уредите и трима мъже си бяха навряли главите в кабината и обсъждаха нещо. В крайна сметка решиха, че няма страшно, може и без въпросния уред да се лети. "Ето затова е добре човек да е с парашут", коментира Късият. И без това си решил да скочиш от самолета, какво ти пука дали ще падне. Набутахме се като в дядовата ръкавичка - първо другият тандем (една американка на моя възраст скачаше заедно с мен), после пилотът на самолета и накрая ние двамата с Късия. Това означаваше, че аз ще скоча първа, понеже съм най-близо до вратата. След няколко неуспешни опита накрая успяхме да запалим и потеглихме към пистата. За момент помислих, че имат намерение да излетим на отворена врата, но тъкмо когато самолетът започна да набира скорост, Късият се пресегна с късата си ръчичка и я затвори. Предстояха ни 15 минути набиране на височина.

Седяхме си сблъскани на пода, опитвахме се да водим някакъв разговор, но беше толкова шумно, че не съм сигурна дали някой разбираше какво казват останалите. Зяпах през прозореца как къщите и пътищата стават все по-малки. Американката дъвчеше дъвка с отворена уста и отвреме навреме правеше някоя снимка. Късият седеше между краката ми с гръб към мен, със залепен за прозореца нос. Отвреме навреме хвърляше поглед на алтиметъра си и го почукваше, сякаш да види дали работи. Бавно набирахме височина.

Когато минахме 2500 метра, започнахме да се приготвяме. Обърнахме се наобратно, така че сега аз бях коленичила пред Късия, а той плътно зад мен. Закачи ме за себе си с четирите карабинери, провери ги по два пъти. Сложихме си предпазните очила. Изчакахме самолетът плавно да завие така че да се окажем точно над летището.

И ето че моментът настъпи. Надзърнах в себе си в търсене на адреналин, силно вълнение, разтърсване... Няма никой. Късият отвори вратата на самолета. В кабината нахлу студен вятър. Над главите си виждахме крилото на самолета, а точно под вратата се показваше десният колесник. Късият изкара крака си напред върху колесника. Аз също протегнах крак напред, за да го поставя до неговия, но вятърът беше толкова неочаквано силен, че с усилие преодолях съпротивлението му, за да стъпя където трябва. Погледнах надолу. Земята, леко позагубила ярките си цветове, изглеждаше далечна и абстрактна, като спътникова снимка в Google Earth. Опитвах се да обхвана със съзнанието си това разстояние, тази височина, но земята си оставаше просто красивата гледка в празното пространство под краката ми. Не чувствах заплаха или опасност. Чувствах само вятъра, който свистеше около нас, рева на мотора и тишината вътре в себе си. Сега само очаквах люш назад, люш напред, люш назад и люююш надолу, но Късият нито се полюшваше, нито поддаваше на моите опити за полюшване, нито даде някакъв сигнал. Реших, че чакаме подходящия момент или нещо такова. И в един момент усетих, че той се накланя силно напред и ме повлича, отпуснах се и полетяхме...

Това беше най-вълшебно-странният миг от скока. Мигът, в който от състояние на стъпил върху нещо твърдо преминаваш в състояние на свободно падане. И двете са съвсем конкретни, стабилни състояния. Когато си стъпил на колесника на самолета, знаеш точно какво става, осъзнаваш тялото си, положнението му спрямо всичко наоколо, ситуацията. Когато вече падаш свободно, макар че летиш с 200 км/ч право към земята, не се чувстваш сякаш падаш. Усещаш едно стабилно състояние на безтегловност, усещаш силата на вятъра върху лицето си. Но не осъзнаваш, че падаш. Може би защото нямаш база за сравнение, за проследяване на движението. Земята изглежда също толкова далеч, колкото е била, самолетът е изчезнал от полезрението ти, някакви хора се реят наоколо в същото състояние като теб. Съзнанието се нагажда към новата ситуация, макар и да на разбира какво точно се случва. Но секундата между тези две състояния е неописуема и неразбираема, секундата, която е необходима на съзнанието да се напасне към новата ситуация. Секундата в която нямаш представа къде си, къде е горе, къде е долу, какво се случва... Сякаш тази секунда изцяло липсва от живота ти, сякаш за секунда съзнанието ти е примигнало. И в този кратък момент си бил някъде, но не помниш точно къде...

След това вече всичко се подрежда. Превъртяхме се един два пъти през глава, преди да се стабилизираме с гърди и лице надолу. Надявам се, че на Късия не му е пречела много веещата ми се коса, ама като не ми даде шапчица като неговата какво да правя? Заехме стойката "банан" - все едно сме легнали на пода по корем, с крака свити в коленете и изпънати нагоре гърди - и се блъскахме с лице във въздуха. Вятърът беше толкова силен, че ако си изправех главата малко по-вертикално, започваше да движи бузите ми, да нахлува със сила през затворената ми уста. Не знам точно колко време е продължило свободното падане. На листовката пише към 45 секунди. Нямах много представа от време там горе.

Внезапно вятърът поутихна и нещо меко ме дръпна назад. Късият беше отворил парашута. Очаквах да е неприятно сътресение, а то беше съвсем плавно и нежно. Стана тихо и приятно, увиснахме спокойно във въздуха, залепени един за друг, сякаш заклещени между небето и земята. Изпънах се върху краката на Късия, за да може стабилно да изтегли ремъците за управление. Подаде ми ги и заедно започнахме да насочваме парашута към летището. След секунда забелязах и другия тандем. Някак вече се бяха озовали по-ниско от нас. Приближихме се към тях с рязък завой и им помахахме. Късият им викна, но май не го чуха. Двата парушата започнаха буквално да се гонят по спирала надолу, а Късият постоянно ме изненадваше със странни маневри, при някои от които парашутът се оказваше до, а при други под нас... Забелязах, че земята чувствително се е приближила. Наближаваше време за кацане. Адреналинът още не се обаждаше. Колкото по-ниско се спускахме, толкова по-добре осъзнавах скоростта. Сякаш се засилвахме към земята. "При кацането се движим по-бързо, но това е нормално, не се стряскай", каза ми Късият. Приготвих се за кацане - хванах се под коленете и си вдигнах краката напред. Идеята беше да освободя място за краката на Късия, за да не ме рита по глезените. Последен завой, земята вече беше съвсем близко и изведъж краката ми стъпиха на твърдо върху поляната пред летището. Съвсем меко, без никаква болка. Просто стъпихме здраво с леко присвити крака и останахме прави на място. Падащият парашут леко ни подръпна, след това се прехвърли пред нас. Всичко беше минало като по вода. Другият тандем малко беше поседнал при кацането и Късият самодоволно им подвикна нещо. Откачи ме от себе си и се зае с парашута. Събрахме се четиримата и бавно закрачихме към изхода. Чувствах се като космонавт от някой филм - вървяхме един до друг, облечени в костюмите си, с онази героична походка (дължаща се на всички колани, презрамки, ремъци и тям подобни, за протокола), доволни от постигнатото. Казах на адреналина, че ако иска вече може да си ходи, съвсем е изпуснал момента. А Късият ме пита "Усети ли че малко те изритах от самолета?". Иронично. Аз в момента се чудя какво не ми е наред, та нито за момент не се уплаших, нито за момент не ми се сви сърцето, а той си мисли, че ми е било трудно да скоча. Бях обаче толкова вглъбена в мислите си, че просто му казах "Мхм" и така и не му обясних, че съм чакала полюшването или някакъв сигнал от негова страна, нито пък че явно съм ампутирана от страх от височини.

И досега се чудя какво точно се случи. Защо не реагирах емоционално на цялата тази екстремна ситуация. В крайна сметка исках да скоча, за да се разстърся изоснови, да почувствам страх, желание за живот, екстаз - изобщо някаква несравнимо силна емоция. Дали съм била така подсъзнателно мобилизирана да посрещна изпитанието, че не съм си позволила нито секунда страх? Дали съзнанието ми отказва да възприеме определени аспекти на реалността? Дали нещо някъде в ендокринната ми система не работи както трябва и някой хормон блокира някъде по веригата? Не знам. И не знам, дали това е добре или е зле. За момента се опитвам да го приемам от положителната му страна - мога да правя каквото си поискам. Ако имам възможност, скоро ще скоча пак. Вече обмислям също така да мина курс по парашутизъм, за да мога да скоча и сама - вероятно преживяването ще е доста различно, когато животът ми е в собствените ми ръце, а не в тези на професионалист. Но за това ще се наложи да почакам - тук отново се явява гореспоменатият финансов ефект.

Първият ни кеш

2007-06-25T21:13:00.000+03:00

Случи се лошо време последните дни, валеше почти без прекъсване, но в неделя по обяд все пак успяхме да предприемем първия си geocaching поход. Поход е силно казано, разбира се, като за начало избрахме нещо в околността, със съвсем ниска степен на трудност. Внимавахме също кешът да е на място, където няма да гъмжи от хора, за да можем на спокойствие да разгледаме и да се насладим на това, за което само сме чели.

Избрахме си един letterbox cache в горичката край селцето Otterberg близо до Kaiserslautern. Letterbox ще рече, че зададените координати на описват местоположението на самия кеш, а на някаква следа към намирането на кеша. В нашия случай всичко беше съвсем просто. Координатите обозначаваха дърво в началото на една горска пътека. Разгледахме точното място предварително в Google Earth, така че дори не ни беше необходимо да използваме GPS-а. Което се оказа голямо преимущество в нашия случай. Имахме намерение и за geocaching да изпозлваме същата навигационната система, която ползваме за колата. Както изглежда обаче, машинката не предвижда начин да се вкарват географски координати, а само адреси или избрани точки от картата. Това е доста голям проблем, а в същото време вече сме дали 400 евро за GPS и някак е глупаво да платим още 200 за втори GPS-приемник, който да ползваме специално за geocaching. В зависимост от амбициите ни, може и да се наложи обаче...

Паркирахме в селцето и поехме към пътеката. Пред последната къща преди гората един мъж си миеше колата. Почти не ни погледна, но веднага се запитахме, дали пък той не е скрил кеша? Изведнъж осъзнахме, че всеки срещнат е потенциален участник в играта. А онези хора, дали и те не са се запътили да издирват кеша? Колкото и малко вероятно да е това, без да искаш започваш да се вглеждаш във всеки срещнат и да си задаваш подобни въпроси. Сякаш си част от някаква тайно общество.

Дървото беше маркирано, така че когато пристигнахме веднага разбрахме, че сме на правилното място. Оттук нататък указанията от страницата на кеша бяха да продължим навътре в гората още 80 крачки. Отляво трябваше да видим купчина камъни, в която е скрит кеша. Намерихме камъните и ни отне няколко минути ровене докато в крайна сметка открихме съкровището под един камък. Беше опаковано в два найлонови плика, които се бяха разпокъсали от ваденето и слагането между камъните.

Самият кеш представляваше пластмасова кутия, като тези от сладолед примерно, и далеч не беше непромокаема.

Част от съдържанието беше подгизнало от дъждовна вода. Важните предмети - дневникът и един печат - бяха прибрани в пликче с цип. Кешът беше съвсем новичък, така че само няколко души се бяха нанесли преди нас. Всеки беше подпечатал дневника със собствен печат и беше оставил кратък поздрав за собственика, заедно с датата на намирането и прякора си. Ние предварително знаехме за идеята с печатите, така че бяхме донесли един със себе си и оставихме и своя принос. Освен дневника и печата в кеша се намираха какви ли не джунджурийки - кръпка с логото на geocacher-ите "The world is our playing field", зъби от праисторическа акула, фонокарта, тефтерче-календар, стикери, пластмасови пръстенчета, карти за игра във формата на сърце, както и две геомонети (geocoins), които обаче бяха ламинирани хартийки, а не истински монети. Не взехме нищо, тъй като нямахме какво да оставим. Но добихме добра представа какво да си носим за друг път.

Докато разглеждахме находката, по пътеката минаха някакви хора. Въпреки че бяхме сравнително встрани от пътеката, леко се спекохме. В крайна сметка обаче не ни обърнаха никакво внимание и отминаха без да си прекъснат разговора. Полюбувахме се още няколко минути на съкровището си и го заровихме обратно между камъните.

Когато се прибрахме, побързахме да отбележим находката си на сайта и да уведомим собственика, че кешът му е протекъл. Сега на профила ми гордо се пъчи първият ми открит кеш. А собственикът на кеша има 539 находки в 10 различни държави ;)

И така, въпреки че намирането беше елементарно, преживяването беше много вълнуващо. Ще се постарая оттук нататък да се въздържам и да не описвам с такива подробности всяко едно откритие - не искам да досаждам на малкото хора, които четат тук. Създадох обаче нова категория "Geocaching" понеже съм сигурна, че ще се насъберат достатъчно интересни случки за разказване. От това, което прочитам из www.geocaching.com, някои кешове са ужасно остроумни и забавни.

Geocaching

2007-06-14T23:34:00.000+03:00

Докато търсех начин да сглобя голяма сателитна снимка от картите на Google съвсем случайно попаднах на нещо много интригуващо - приключенски "спорт", наречен Geocaching. Както изглежда, играта съществува вече от години и е спечелила изключителна популярност (даже попаднах на книгата "Geocaching for dummies"), но за мен беше абсолютна новост. Смятам обаче да наваксам пропуснатото.

С няколко думи, идеята е следната. На разни места по света са скрити "съкровища" или "caches", откъдето идва и наименованието на играта. На английски cache означава най-общо неща, скрити под земята, някакво тайно хранилище. Географските координати на скрития cache се публикуват в сайтове, посветени на Geocaching, където се сортират по местоположение. Междувременно са регистрирани стотици хиляди такива "съкровища" в почти всички държави по света. Оттам нататък с помощтта на GPS-приемател всеки желаещ може да се пробва да открие съкровището. Самият кеш може да бъде създаден, скрит и регистриран от всекиго и представлява водонепроницаем пакет, като стандартът е в него да се намира поне т. нар. log book - дневник, описващ историята на кеша, в който всеки откривател може да се запише. В девника често има и интересна информация за околността, оставена от създателя или откривателите. Освен дневника, в един класически кеш обикновено са скрити и предмети с различна, обикновено малка стойност - сувенири, играчки, химикалки, ключодържатели, но понякога и книги, софтуер, хардуер, пари, чекове, бижута... какво ли не. Играта разчита на честността и коректността на играчите - всеки може да вземе, каквото намери, но трябва да остави нещо в замяна (сравнимо по стойност) и да върне кеша на точното му място, за да може да бъде открит от следващия търсач. Друго важно правило е кешът да не бъде отварян в присъствието на мъгъли. Който е чел Хари Потър сигурно се досеща за какви хора става дума - "немагични" типове, незапознати с играта, които биха могли в крайна сметка да попречат на нормалното й протичане.

На пръв поглед откриването на кеша звучи елементарно при положение, че са налице точните му географски координати. Трудността обаче е да намериш път и да се добереш до въпросните координати. Някои кешове са лесни за откиване, други са хитроумно скрити, а трети са например под вода и могат да бъдат извадени единствено с водолазна екипировка! Обикновено в описанието на кеша е споменато и нивото на трудност на откриването му и достъпността на терена.

Играта има какви ли не вариации - например един кеш може да съдържа загадка или друга важна информация за намирането на друг, нерегистриран кеш. Или пък даден предмет, след като бъде намерен в някой кеш, може да бъде скрит от откривателя в друг кеш, като местоположението и историята му се протоколират и така може да бъде проследен пътят му по земното кълбо. Един поглед на официалния сайт www.geocaching.com определено си заслужава - там може да се прочете всичко, необходимо за да се включи човек в играта. Бях изненадана да открия, че там са регистрирани между останалите и 55 български кеша. Единствената пречка остава цената на GPS-приемателя, но съм сигурна, че инвестицията си заслужава. Освен че това е един прекрасен и мотивиращ начин да прекараш свободното си време сред природата, повечето кешове са в близост до интересни места, а описанията и дневниците им разказват подробности за особеностите и историята на местността.

Остава да си набележа първото предизвикателство...

Сателитни снимки, плакати и Google maps

2007-06-05T12:55:00.000+03:00

Предаването Space night по Баварската телевизия за пръв път ми отвори очите за красотата на сателитните снимки. Няколко пъти седмично, късно през нощта и на фона на релаксиращи chill out и easy listening парчета пускаха снимки на Земята, правени от космоса от астронавти и сателити. След време открих изумителната Google Earth, с която и до днес понякога прекарвам часове наред. Започнах да купувам плакати от серията Space shots и да си крася къщата с тях. Плакатите са си много хубави, но имат няколко недостатъка. Първо, много са скъпи. Второ, част от тях са в много идиотски размери (вероятно американски), за които е много трудно, ако не и невъзможно да се намерят рамки. И трето, най-важно, от Space shots нямат всичко, което ми се иска и както ми се иска. Така че миналата седмица се залових сама да сглобя изображения на местата, които ме интересуват.

Това обаче се оказа нелека задача. Първият ми импулсивен подход беше да експортирам изображения едно по едно от Google Earth и после да ги сглобя с програма за панорамни снимки като PTGui. Реших като за начало да съставя едно много детайлно изображение на цяла София. За целта увеличих колкото беше възможно без да се получи размазване и започнах да обхождам картата квадрант по квадрант, експортирайки изображенията. Проблемът беше, че на експортираното изображение се виждаха някои от надписите, както и навигацинното колело на Google Earth в горния десен ъгъл. Така че на практика можех да използвам само част от изображението. И понеже правех всичко на ръка, не можех да създам еднакви по големина, идеално допиращи се отрязъци, които след това просто да залепя един за друг. Налагаше се отрязъците да се застъпват. За да сглобя по подобен начин цяла София ми бяха необходими приблизително 14 стъпки по хоризонталата и 30 стъпки по вертикалата, което прави над 400 отделни отрязъка. Понеже съм си търпелива за подобни неща, направих го. Отне ми... известно време. Неприятната изненада дойде след това, когато установих, че PTGui не може да се справи със задачата - не можеше да открие допирателните точки и искаше да ги задавам една по една за всяка двойка допиращи се отрязъци. Пробвах да направя два реда на ръка във Photoshop но установих, че и това е непосилна задача - ако изображенията не се свързват едно с друго с точност до пиксел, грешките се акумулират и се получават видими размествания.

Следващата стъпка беше да потърся някаква програма за целта - в крайна сметка едва ли съм единствената с подобни мераци. За съжаление обаче не намерих нищо смислено - програмите, които автоматизираха процеса, оставяха надписите по изображенията или не можеха да напаснат изрязаните от мен парчета. Попаднах обаче на един php-скрипт, който използва Google maps. Оказа се, че това е много по-лесен вариант, тъй като картите на Google maps се пазят и прехвърлят под формата на парченца (tiles) с размер 256х256 пиксела, във формат jpeg. Всяко парченце си има собствен "адрес" в рамките на цялата карта. Ако човек знае адресите на необходимите парчета, може просто да си ги свали от Google и да си ги сглоби като мозайка.

Първата стъпка е да се разбере геометричното кодиране на отделните парченца. Оказва се, че Google използват така нареченото quadtree, за да структурират картите си. Това е елегантен метод от компютърната графика, при който всяко изображение "съдържа" в себе си четири подизображения, представящи го в по-голям детайл, които от своя страна съдържат по четири подизображения и т.н. С други думи, от всяко изображение имаме възможност да увеличим (zoom-нем) в четири посоки - на северозапад, североизток, югоизток и югозапад и така до определена дълбочина. При Google четирите посоки на zoom-ване се кодират с q (северозапад), r (североизток), s (югоизток) и t (югозапад):

Адресът на всяко отделно квадратче се образува, като се изброят едно след друго всички увеличения (zoom-вания), необходими за да се стигне до него. Първото изображение има адрес t (по конвенция, със същия успех можеше да е q, r или s). Това е квадратчето, представящо цялата карта на земята, без никакво увеличение (т.е. zoom=1):

Ясно е, че всички адреси започват с t - няма как да увеличим до някое конкретно квадратче, ако не започнем от самото начало. Ако мислено разделим t на четири равни части, те ще имат адреси съответно tq, tr, ts и tt. Всяка една от тези части представлява отрязък от картата с размер 256х256, при това два пъти по-детайлен от "родителя" t (т.е. zoom=2). Ето илюстрация на принципа:

При квадратчето t картата на цялата Земя е с големина 256х256. Ако сглобим квадратчетата tq, tr, ts и tt, ще имаме карта на цялата земя с големина 512х512, т.е. четири пъти по-голяма. На този принцип можем да адресираме квадратчета на дълбочина до 19 (най-високото увеличение, което съм срещала досега).

Накратко, адресът на всяко парченце от картата представлява някакъв низ от буквите t, q, r и s. Дължината на този низ е равна на нивото на увеличение (zoom, или нивото на детайлност). При най-голямото увеличение, адресът се състои от 19 букви.

Дотук добре. Ако знаем адресът на дадено квадратче, можем да го свалим от някой от Keyhole сървърите на Google (Keyhole или KH е серия оптични американски шпионски сателити, от които идват снимките на Google maps). URL-то, под което могат да се свалят парченцата, е от типа http://kh0.google.de/kh?n=404&v=17&t=trtqstttqrtqqttqqr, където trtqstttqrtqqttqqr е адресът на квадратчето, което търсим.

За да се сдобием с едно подробно изображение на София например, трябва да свалим всички квадратчета, които я изграждат на желаното zoom-ниво. За тази цел най-напред трябва да установим адреса на парчето, от което ще започнем, например горния ляв ъгъл на мозайката. За тази цел Mozilla Firefox върши чудесна работа. Отваряме страницата на Google maps, намираме мястото, от което искаме да започне мозайката, настройваме желаното увеличение, щракваме с десния бутон някъде върху страницата и от контекстното меню избираме "View page info". Отваря се прозорец, в който избираме таб "Media". В този таб можем да видим всички медийни файлове, включени в разглежданата страница. Превъртаме списъка докато стигнем до адреси от типа на http://kh0.google.de/kh?n=404&v=17&t=trtqstttqrtqqttqqr. Преглеждаме ги докато не намерим изображение, което ни харесва за начало на картата и копираме адреса му.

Друг метод е да изчислим адреса на парчето според географските координати на местоположението, което ни интересува и нивото на увеличение, което желаем. Ето един примерен код за целта, написан на JAVA:


public static String getQuadTreeString(double latitude, 
                           double longitude, int zoom){
        //convert to normalized square coordinates
        //use standard equations to map into mercator 
        //projection
 double x = (180 + longitude)/360;
        // convert to radians
 double y = -latitude * Math.PI / 180;
 y = 0.5 * Math.log((1+Math.sin(y)) / 
                                  (1 - Math.sin(y)));
 y *= 1.0/(2*Math.PI);
        // scale factor from radians to normalized
 y += 0.5;
        // and make y range from 0 - 1
 String quad = "t";
        // google addresses start with t
 String lookup = "qrts"; 
        // tl tr bl br
  
 for(int i=0; i    //make sure we only look at fractional part
    x -= Math.floor(x);
    y -= Math.floor(y);
    quad = quad + lookup.charAt((x >= 0.5 ? 1 : 0) 
                                    + (y >= 0.5 ? 2 : 0));
   
    //now descend into that square
    x *= 2;
    y *= 2;
 }
  
 return quad;
}

Остава да изчислим кои квадратчета в каква последователност трябва да подредим, за да сглобим карта при дадени начално квадратче, брой квадратчета по хоризонталата и брой квадратчета по вертикалата. Попаднах на едно много интелигентно решение на този проблем. Основната идея на алгоритъма намерих тук, а конкретна имплементация на PHP може да се свали оттук. Накратко, този метод преобразува адреса, съставен от буквите q, r, s и t в число, върху което в последствие можем да извършваме аритметични операции. Четирите букви изразяват четири различни възможности или състояния. За представянето на чеитири различни възможнисти с двоичен код са ни необходими двуцифрени бинарни числа - 00, 01, 10 и 11. Идеята е да кодираме буквите с тези бинарни числа така, че единият бит (едната цифра на двоичното число) да показва дали квадратчето се намира отгоре или отдолу, а другия бит - дали квадратчето се намира вляво или вдясно. Ако кодираме q=00, r=01, s=11 и t=10 получаваме следната картина:

Бит 0 (дясната цифра) е 0 за квадратчетата, които се намират отляво и 1 за тези, които се намират отдясно. Бит 1 (лявата цифра) е 0 за квадратчетата, които се намират отгоре и 1 за тези, които се намират отдолу.

Ето един пример за адрес, кодиран по този начин:

trtqstttqrtqqttqqr = 100110001110101000011000001010000001

Сега можем да разделим това бинарно число на две равни части - събираме цифрите на четна позиция в едно число и цифрите на нечетна позиция - в друго:

H = 010010000100000001
V = 101011110010011000

Числото H събира в себе си всички нулеви битове, т.е. информацията за стъпките вляво или вдясно, докато навигираме към квадратчето с дадения адрес. По същия начин, числото V събира всички битове, които носят информация за поредните стъпки по вертикалата. Сега, ако искаме да изчилсим адреса на квадратчето, намиращо се непосредствено вдясно от стартовото квадратче, достатъчно е да увеличим числото H с 1, т.е. извършваме стъпка вдясно по хоризонталата (следователно ще получим H = 010010000100000010). За квадратчето непосредствено вляво изваждаме 1. Подхождаме аналогично за движението по вертикалата. Когато сме изчислили новите позиции, достатъчно е да сглобим отново числата H и V в едно цяло число и да преобразуваме отново в буквено кодиране.

За да получим квадратчето, което се намира директно вдясно от стартовото квадратче от примера по-горе, сглобаваме

H = 010010000100000010
V = 101011110010011000

в

100110001110101000011000001010000100

което дава адрес:

trtqstttqrtqqttqrq

Просто и елегантно.

След като разполагах с този алгоритъм, останалото ми се струваше елементарно. Но тук започват същинските проблеми. PHP-скрипът, който цитирах и по-горе, изчислява линковете към сътоветните изображения и ги налепва в една html-таблица. Т.е. в крайна сметка не разполагаме с цялото изображение, а с налепените един до друг отрязъци. Пренаписах скрипта така, че да съставя едно цяло изображение и да връща него като резултат. Проблемът е, че при големи карти, примерно 20х20 квадратчета, PHP процесорът отказва обработката, понеже му се налага да алокира прекалено много памет. Решението тук вероятно би могло да бъде програма като безплатната ImageMagick, макар че не съм пробвала и не мога да гарантирам как се справя с огромни изображения. Вместо това обаче реших да пренапиша всичко в JAVA като използвам JAI (Java Advanced Imaging) и т.нар. TiledImage, което значително намали нужната за обработката памет. За съжаление не намерих начин да запазвам резултатите в JPEG, тъй като явно енкодерът на JPEG все пак в някакъв момент се опитва да алокира памет за цялото изображение наведнъж и паметта не достига. Но TIFF върши чудесна работа, макар да е много по обемист по-размер.

Така или иначе, точно когато всичко проработи, стигнах до същинския проблем: Google, както би било елементарно човек да се досети, е защитил изображенията си срещу масово източване от програми като моята. Първо, ако всеки започне да точи като луд картинка след картинка (а желаещи има много), сървърите ще са претоварени и няма да отговарят достатъчно бързо на хората, които просто ползват картите на Google maps. Второ, снимките на Keyhole хич не са без пари и Google имат добра причина да ги защитят. Така че когато програмата ми започна да работи и да сваля карти от по 90 на 90 парчета, резултатът беше, че Google ми спря достъпа до KH-сървърите. Очевидно имат някакъв черен списък на IP-адресите, които злоупотребяват с картите им. Слава Богу, блокадата трае само няколко часа или ден. Обновяване на IP адреса от провайдера също помага разбира се, но и това не може до безкрай.

Не съм съвсем наясно как функционира защитата, но принципът е гору долу следният. За достъп до сателитните им карти Google са предоставили специално API, т.нар. Google maps API - сбор от JavaScript функции, които могат да бъдат викани от която и да било уеб-страница. Тези функции позволяват вграждане на карта в собствената страница, навигиране в картата, очертаване на полигони, означаване на места и т.н и т.н. За да вгради човек карта на сайта си и да ползва Google maps API трябва да регистрира домейна си безплатно на съответното място. Всеки регистриран домейн получава ключ, който трябва да присъства в кода на всяка страница, която ползва Google maps API. Когато някой потребител отвори уебстраница с вградена карта и регистриран ключ, функциите на Google maps API, използвани на страницата, записват няколко cookies в кеша на браузъра. Едно от тези cookies се изчислява наново за всяка http сесия, така че сравнително бързо се инвалидира. Именно това cookie се използва от браузъра на потеребителя, когато се изпраща запитване до kh-сървърите за парченцата на картата. Убедена съм обаче, че само по себе си едно валидно cookie далеч не е достатъчно за безграничен даунлоуд на снимки. Дори и някоя програма да работи винаги с валидно cookie, сигурна съм, че сървърите на Google чисто и просто спират кранчето, когато усетят нереалистично висок за обичайното потребление брой запитвания от дадено IP.

Въпреки че всичко това ми създаде известни главоболия, трябва да призная, че за пореден път съм очарована от Google. Намерили са много балансирано решение, както винаги - картите и софтуерът им си остават напълно безплатни за ползване, достъпни за всеки и в същото време изображенията са защитени от неправомерно ползване. Разбира се дори и тези механизми не биха спряли някого, който твърдо е решил да източи цялата база данни на keyhole сървърите, но го прави много по-трудоемко и със сигурност подобни случаи не са масово явление. В допълнение, всяко по-детайлно парче от картата минава през филтър, който му добавя ефирен воден знак с логото на Google.

В крайна сметка намерих решение за себе си. По-трудоемко е, но върши работа. Когато си набележа регион, който искам да си изпечатам, най-напред изпразвам кеша на браузъра и после обхождам целия регион в Google maps, в увеличението, което искам. Това гарантира, че всички отрязъци от картата са заредени в кеша (стига размерът му да е достатъчен разбира се). После с програма като cache view извличам всички картинки от кеша и ги копирам в една папка. Намирам началното парче от картата и малката JAVA-програма, която написах, върши останалото. Установих също, че първоначалните ми амбиции за отпечатване на цяла София в най-висок детайл са безсмислени - дори и да съставя толкова огромно изображение (над 500MB в TIFF формат), кой ще го отпечата и върху какво? В крайна сметка ще ми се наложи да го намаля, така че детайлите ще отидат на кино. Така че има смисъл да се съставят карти или на по-ограничени региони, или в по-ниско ниво на увеличение.

Първата поръчка на плакат пристига утре. Да видим...

Edit: Междувременно поръчаният плакат пристигна. Поръчах го при www.fotokasten.de, тъй като вече съм се убедила във високото качество на отпечатъците, които правят. Резултатът е страхотен. При това е страхотен за снимка като тази на София, която в Google Maps излиза доста сивкава и безцветна и имаше нужда от малко пипване във Photoshop. Има толкова по-ярки и детайлни снимки, които само чакат да бъдат отпечатани :D

To USA, with Love: In God We Trust

2007-05-15T21:37:00.000+03:00

Имам проблем със степента, до която християнската религия е намесена и има влияние в живота на всички американци – НЕрелигиозни, на равно с религиозни. Ще дам няколко примера:

1. Т.нар. Pledge of Allegiance е кратко стихче, което всички деца в училище, през всички години, всяка сутрин ТРЯБВА да рецитират, прави, с ръка на сърцето и обърнати към Американското знаме. Повярвайте ми, нямат избор. Личен опит. Преведено, стихчето гласи горе-долу следното:

Вричам се във вярност
пред знамето на САЩ
и пред Републиката, която то символизира,
един Народ,
ПРЕД ГОСПОД,
неделим,
със свобода и справедливост за всички.

Амин! Що за глупост?...

2. В щата Тексас има закон, който забранява на всички търговци да продават какъвто и да е алкохол в неделя сутрин. След обяд може. Защо? За да не отиде случайно някой пиян на църква. И няма значение, че купувачът може никога в живота си да не е ходил на неделна служба. А между другото, досещате ли се защо на всички американски календари седмицата започва с неделя, вместо с понеделник, както във всички нормални страни?

3. 531 от общо 534 конгресмени са декларирали религиозна принадлежност. Защо? Възможно ли е наистина всички тези политици да са религиозно-морални? Та това е оксиморон! Не. "Религиозни" са понеже шансът на един не-религиозен човек да бъде избран в Щатите е минимален. А какво ще кажете за това: в 220 годишната история на американския Върховен съд е имало 1 (с думи: един) нерелигиозен съдия (1862-1877).

Предполагам освен личното ми раздразнение от това натрапване на религията в повечето аспекти на обществения живот, виждам и още един по-сериозен проблем: двойния стандарт що се отнася до ролята на религията в политиката. Двойният стандарт е една много важна тема, на която ще посветя отделна статия скоро. Но конкретно в случая с религията става дума за двойния стандарт спрямо ислямските държави, управлявани на теократичен принцип.

Войната, която тече вече пета година, в действителност се води, за да осигури изгодна и най-вече стабилна цена на внасяния от Близкия изток в Щатите петрол. Какво общо има това с която и да е било религия? Ами ако Ирак (шестият най-голям вносител на петрол в САЩ през 2001 г. с 290 хил. барела*) е управляван на религиозен (ислямски) принцип, а не на комерсиален (както всяка "нормална" и "рационална" държава в днешни дни), цената никога няма да бъде гарантирано-стабилна, понеже няма да подлежи на икономически принципи. Вместо това тя, както и предлагането на петрол от района като цяло, ще зависят от моралните принципи на трудно-манипулируемите религиозните управници. Кой знае до кога християнските шофьори могат да разчитат на бензина, доставян от мюсюлманите? Току виж на последните внезапно им хрумнело, че не е морално да въртят бизнес с неверници, подкрепяйки по този начин мръсния западен комерсиализъм, и им спрели кранчето!

По тази причина по настоящем демократичното американско правителство жертва средно по 36 войнишки живота на ден**, за да помогне на нещастния иракски народ да достигне ниво на обществено развитие, в което правителството е избрано на свободен и демократичен, а не на религиозен принцип.

Излиза, че няма проблем християнската религия да играе голяма роля в ежедневието на американското общество, но в същото време е нежелателно и непрепоръчително ислямската религия да играе толкова голяма роля в ежедневието на иракското общество. Двоен стандарт.

А всъщност може ли изобщо някой да каже коя религия е по-добра или по-лоша? Честно казано, аз не намирам абсолютно никаква концептуална разлика между един ислямски религиозен фанатик с жилетка от гранати, който се опитва да изтреби колкото се може повече неверници със самоубийството си в името на своя джихад, и един християнски религиозен фанатик, който изтребва гинеколози, практикуващи аборт (тук). Всеки с екстремистите си.

Тъй да се каже, God bless the USA!

В следващата част ще говоря за Свободата...

* Общо петрол, внесен в САЩ за 2001 г. : 4 мил. 194 хил. барела. От тях:

661 хил. от Канада

575 хил. от Саудитска Арабия

565 хил от Венецуела

502 хил. от Мексико

328 хил. от Нигерия

290 хил. от Ирак.

Източник: US Energy Information Administration.

**IraqBodyCount.org

To USA, with Love: The Melting-Pot

2007-05-08T21:43:00.000+03:00

Започвам да пиша този материал чак сега, въпреки че събирам наблюдения и формирам мнението си по въпроса вече от няколко години. И по-точно - от 6, през които живея и работя почти изключително заобиколена от американци, ако и да съм била физически на територията на Америка само около 2 години и половина.

Заминах за "The Melting-Pot" с надежда за ново начало и вяра, че някъде в така добре рекламирания безкраен набор от възможности се крие моето щастие. Сега, 6 години по късно, се чувствам благодарна за мястото, до което след много лутане все пак успях да стигна, но и много критична към новите си сънародници. Поне за разлика от много критици, знам за какво точно заслужават критика.

Последен disclaimer преди да започна: въпреки че (ще) звуча доста негативно настроена, осъзнавам че американският народ и държавата им си имат и добри страни, както и че им дължа благодарност за някои неща. Но няма да се спирам на тях, понеже целта на този текст е да проучи какви са недостатъците, а не преимуществата им.

Един от най-главните проблеми в Америка са предразсъдъците на хората. При това не на някоя конкретна раса спрямо друга, ами на всяка обособена група спрямо всички останали групи: било то бели спрямо негри, мексиканци, араби; негри спрямо бели, мексиканци, араби; мексиканци спрямо... схващате. Продължавам: мъже спрямо жени, хетеросексуални спрямо хомосексуални, религиозни спрямо атеисти, богати спрямо бедни... Така обособените групи си остават сегрегирани и онеправдани заради предразсъдъците на останалите групи спрямо тях, докато в същото време те самите практикуват същите спрямо останалите обособени групи. Мисля, че самата идея, че толкова разнородна група хора могат да живеят в едно общество като равни, е малко утопична. Най-малкото понеже голяма част от тях са сравнително нови законни членове на това общество: преди 87 години жените не са имали право да гласуват в много щати (19-та Поправка на Конституцията) ; въпреки че робството е обявено за нелегално още през 1865г. (13-та Поправка), до преди 43 години все още е било напълно легално да се дискриминира на базата на.... общо взето каквото и да било (Civil Rights Act, 1964). Това означава, че настоящите родители и баби и дядовци тогава са протестирали срещу правото на чернокожите да ходят на университет с тях. Как може реално да се очаква, че децата и внуците на тези хора ще са членове на едно искрено-свободно от предразсъдъци общество и рамо до рамо с "нигрите" ще работят за светлото бъдеще на децата си?

Следващият голям проблем, на който ще се спра, е лицемерното преливане на институциите църква и държавна власт.

Продължението следва...

Холография

2007-03-29T17:57:00.003+03:00

Най-сетне завърших материала за холографията, който готвя вече две-три седмици. Докато се занимавах с "Холграфската Вселена" на Майкъл Толбот преди половин година възникна непреодолимата необходимост да се запозная с холографията в малко повече детайли. Книгата дава само най-обща представа за тази гениална технология, а ми се искаше да имам малко по-добро разбиране. Тъй като не отбирам много от физика ми се наложи да преровя Интернет за информация на достъпен език за лаици като мен. Постоянно се сблъсквах с понятия, които в първия момент сякаш са ми ясни, но колкото по-дълго се задържа мислъта ми върху тях, толкова повече неясноти изплуват. Всеки отговорен въпрос водеше до задаването на нови въпроси и на моменти се губех в целия поток. Първоначалната ми идея беше да събера и систематизирам тази информация, така че да разполагам с нея в един приличен и удобен за четене вид, заедно с всички илюстрации, които са ми помагали да визуализирам идеите и понятията. За да се мотивирам повече си поставих за цел да съставя един смислен и завършен материал, който да постна тук. Но в процеса на писане постоянно добавях нови и нови неща, които ми се искаше да имам написани някъде и в крайна сметка се събра толкова дълъг текст, че реших да го отделя на отделна страница и да го кача някъде другаде. Уеб страницата все още не е много изгладена - не съм правила подробен спел-чек, а и както разибрам някои от версиите на IE под 7 имат сериозни проблеми със скролването на съдържанието. Но тъй като нямам под ръка по-стар IE за да отстраня проблема, ще се занимавам с него по-нататък.

И така, материалът е публикуван под http://holography.strange-quark.com/. Това е новият линк след като предишния сървър затри целия ми сайт.

Надявам се да запазя мотивацията си и след време да публикувам и други материали - това е чудесен начин да осмисляш наученото. А една по-далечна стъпка би била да изпробвам някой от туториалите за създаване на холограми в домашни условия, на които попаднах онлайн. Знае ли човек, може и нещо да излезе :)

За героите

2007-03-07T15:54:00.003+02:00

Макар и да не го познавам лично, животът ми е косвено свързван с този човек. Две са нещата, които ме свързват с него.

Най-напред ни свърза съперничество. Борба, която той подцени, която считаше за отдавна спечелена, а всъщност изгуби. По това време почти го презирах. Парадирах с недостатъците му. Подигравах се с разбиранията му. Вбесяваше ме, че такъв, какъвто е, абсолютно незаслужено притежава онова, към което аз така отчаяно се стремях.

След това ни свърза прозрението ми за общото между нас. Съзрях у него аспект от собствената ми личност. Аспект, който в една алтернативна Вселена можеше да превърне мен в него. Най-първият и най-трайният ми детски порив беше войната. Зловещо е, когато мисля за това. И до ден днешен усещам тихото ръмжене на онова, което се научих да побеждавам с ума си през годините. Умът ми презира войната. Гневя се на всеки човек като Евгени, който воден от детски представи за героизъм, доблест и мъжество, доброволно подарява живота си на шепа мръсници. На всеки, който се оставя да бъде най-долно използван и вярва че прави услуга на някого. "Все някой трябва да върши това" - каза ми той. Той и колегите му вярват, че е доблест те да поемат бремето на войната, докато връстниците им спокойно ходят в колеж. "Трябва ли който и да било да го върши?" - попитах го аз. "Понякога и аз се питам същото. Но не казвай на никого."

сержант Евгени Риндич

"Има едно Ние и има едно Те. Те ще ни нападнат, ако Ние не сме бдителни, подозрителни, разгневени, въоръжени. Подчинявай се на заповедите, прави каквото ти казват, отбранявай страната си.

Подтиквай момчешкото любопитство към машини, които се движат: автомобили, кораби, самолети. После разположи пред него на едно място най-съвършените от тези вълшебни машини — в армията, във въоръжените сили на всяка страна по света. Набутай шофьорите в милион-доларови танкове, запрати обичащите морето да командват ядрени кораби, предложи на копнеещите за летене — на теб, Ричард, — най-бързите самолети в историята, съвсем и само за теб и ти ще носиш този ослепителен хермошлем и ще изпишеш името си на стената в пилотската кабина!

Пускат ти уловки: „Достатъчно ли си добър? Достатъчно ли си издръжлив?" После те хвалят: „Елит! Най-съвършеното оръжие!" Драпират те в знамена, слагат ти нашивки на джоба, черти на раменете, медали с лъскави ленти, загдето правиш точно каквото са ти казали онези, които ти дърпат конците.

Рекламните плакати в наборните бюра не казват истината. Афишите показват свръхзвукови самолети. Те не ти казват: „Между другото, ако не загинеш, като летиш с този самолет, ти ще умреш на кръста на собственото си чувство за отговорност, заради хората, които си убил с него."

Това не са някакви други глупаци, Ричард, това си ти, захапал стръвта и горд с нея. Горд като някаква огромна, свободна риба-меч в красивата ти синя униформа, хванат на въдицата на този самолет, теглен от кордата към собствената ти смърт, собствената ти самоотвержена, горда, почетна, патриотична, безсмислена, глупава смърт.

А на Съединените щати няма да им пука, на военно-въздушните сили няма да им пука и на генералите, които издават заповедите, няма да им пука. Единственият, на когото ще му пука, че си убил хората, които ще убиеш, това си ти. На теб и на Тях, на техните семейства. Какво великолепие, Ричард...

[...]

Президентът не може да различи бутон за изстрелване на ракети от кормилен педал, Главнокомандващият не знае как да включи двигателя и изрулира по пистата - без мен той би бил само един безвреден глупак във Вашингтон и светът щеше да се размине с неговата ядрена война. Но, Ричард, оня глупак има на разположение мен! Той не знае как да избие милиони хора, затова аз го направих вместо него! Неговото оръжие не беше бомбата, неговото оръжие бях аз! Но тогава още не ми беше хрумнало, че само неколцина от нас по света знаят как и че без нас можеше и да няма война! Аз унищожих Киев, можеш ли да го повярваш, аз изпепелих деветстотин хиляди души, защото някакъв луд... ми наредил да го направя!"

Из "Едно" на Ричард Бах.

Гневя се също на всички онези, които се присъеднияват към армията с безотговорната мисъл "Това е работа като всяка друга", или на онези, които намират в армията бягство от бедността, от депресията, от родителите си или от някое гадже. Вбесява ме всяка безсмислена смърт на войник, която вместо да отвори очите на хората, допълнително засилва героичното сияние на войната и спечелва още хиляди в нейна полза.

Как става така, че вече толкова хилядолетия човешка история не успяваме да се цивилизоваме и да преодолеем този саморазрушителен нагон? Как става така, че в определена форма и зад определени лозунги насилието се превръща в доблест? Как става така, че макар умът ми да презира войната, една подтисната част от мен продължава да й се възхищава? Когато бях малка обичах вечерите, когато прабаба ми разказваше свои спомени от Втората световна война или когато даваха стари руски филми за войната. Зяпах с възхищение, когато се разминех с униформен военен на улицата, а медалите на Добри Джуров ме омайваха от телевизора. Мечтаех да бъда войник, колкото и странно да е това за едно малко момиченце. И макар да успях да съзра уловката в този копнеж към военен героизъм, макар да отказах да му се подчиня, него и до днес го има някъде дълбоко у мен. И макар да ме вбесява това, че аз съм си направила труда да се цивилизовам и да се преборя с този нагон, а той не, все пак много добре разбирам, какво е подтикнало Евгени към военната му кариера. Какво го е направило такъв, какъвто е. И какво можеше да ме превърне в него, в една алтернативна Вселена. Затова този втори аспект на връзката ни е причината да го обичам. Като част от себе си. Част, която се опитвам да ампутирам от себе си, но все пак моя си част.

Сега Евгени е мъртъв. Беше мой връстник, на 24. Загинал при експлозия на самоделна бомба в Рамади, докато патрулирал. Беше за втори път в Ирак. От това, което разбрах от медиите, този път бил там по собствено желание. Знаех, че мечтата му е кариера в специалните части. И въпреки че най-после бил приет в училището за зелени барети и желанието му било на път да се изпълни, когато разбрал, че поделението, с което вече веднъж е служил в Ирак, отново е изпратено там, зарязал училището и доброволствал да замине отново с тях. А медиите са пораздухали историята му, най-вече заради любовния елемент - няколко часа, след като семейството му било известено, че е бил убит, приятелката му е получила по куриер годежен пръстен. Бил й предложил по телефона, а пръстена купил през интернет. Не се е минало и без превръщането на смъртта му в политическа тема - да ги изтегляме ли сега войските или не, няма ли да обезсмислим смъртта му ако не довършим каквото сме започнали и прочее глупости.

Но така или иначе, той е мъртъв. А с това онази моя част, толкова близка с него, я боли. И не мога да спра да мисля за него. Да виждам себе си в него. И да си мисля за сложните нишки на животите ни, които, преплетени една с друга, доведоха до смъртта му. И ми се иска и у него да имаше една такава подтисната частица, която го кара да вижда себе си в мен. И да й се беше доверил, когато му говори... Но сега... нека почива в мир.

Свиндоус

2006-12-19T04:10:00.000+02:00

Вероятно тази случка не заслужава цял пост, било то и в беден блог като моя, но съм прекалено изумена, за да не спомена. Преди пет минути пишех един памфлет срещу рекламата, който рано или късно щеше да избие и в посока "гаден капитализъм" когато изведнъж една ярка негова манифестация (на гадния капитализъм де) ме зашемети - компютърът, на който пишех поста, реши и се рестартира. Просто така, на средата на думата, без никакво предупреждение и каквито и да било съмнителни действия от моя страна. След като търпеливо изчаках да се презареди, при това без да счупя нищо в обхвата си, на таскбара получих едно любезно балонче с информация: "Уиндоус инсталира важен ъпдейт, свързан със сигурността, и трябваше да се рестартира." Благодаря за тази ценна, навременна информация. Сега наистина се чувствам по-сигурна когато работя на този компютър...

Онейрично растение 3D

2006-08-28T10:42:00.000+03:00

Думата онейричен е просто шеговит опит да дам псевдо-научно наименование на "сънен" с цел по-funky заглавие. Но все пак допускам, че терминът съществува в някакъв подобен вид в един или друг език. Просто изхождам от старогръцката дума όνειρος - сън, съновидение, нещо въображаемо, мечта. Но да не се отплесвам, просто исках да разкажа за един особен сън, който имах преди няколко дни.

Сънят беше отчасти така нареченият "осъзнат сън" (lucid dream) - сън, в който осъзнаваш, че просто сънуваш и същевременно всичко около теб е учудващо ясно, конкретно и ярко. В някои случаи можеш дори съзнателно да управляваш хода на съня, случващото се, дори обстановката, в която се намираш. В интернет може да бъде намерена много информация по този въпрос, за отскок мога да дам следния линк. Както се разбира, съществуват множество техники за овладяване на това изкуство, така че подобни сънища да бъдат предизвиквани волево, а не да се случват по някаква чиста случайност, както беше в моя случай.

Само че моят сън беше осъзнат по особен начин. Особеността се състоеше в това, че беше осъзнат сън в съня, т.е. аз сънувах, че сънувам осъзнат сън. Което направи усещането още по-особено, когато се събудих и премислих случилото се. А ето какво беше то.

Сънувах себе си сред много хора - роднини и познати, явно събрали се на някаква сбирка. Бях много уморена и реших да се оттегля да поспя за малко - не изглеждаше много вероятно някой да забележи отсъствието ми. И така, легнах си и не след дълго попаднах в блажено състояние на просъница. Беше ми ужасно удобно и ужасно щастливо. Умът ми блуждаеше и не беше напълно буден, мислите ми се превръщаха в картини, бях на прага на съня. Но някак бях и будна. И тогава, в това упойващо състояние си казах: "Чакай малко, всичко е толкова гъвкаво е момента, мога да накарам ума си да визуализира каквото пожелая". Реших да започна с нещо просто. Първото, което абсолютно случайно ми хрумна беше бюро с компютърен монитор на него, който реших да опитам да изключа. И го направих просто като си представих как го изключвам, без да виждам ръката си. В следващия момент без да знам как и защо се озовах рееща се във въздуха над високи вечнозелени растения с дълги месести листа, които леко се поклащаха когато мина над или през тях. Нямах тяло и просто си се реех, наблюдавайки колко ясно, откроено и триизмерно е всяко листо - можех да го разгледам от всички страни по най-реалистичен, дори прекалено реалистичен начин. Опитах се да контролирам полета си сред растенията. Не се справях много добре, сякаш трябваше да свикна с това особено състояние, да се науча как да навигирам в този странен свят. Така че на моменти се получаваха прекалено рязки и неконктролирани смяни на посоката, които ме объркваха. В някакъв момент реших, че ми трябва ръка, за да докосна листата. И тя постепенно се оформи пред полезрението ми. Аз обаче активно участвах в процеса на оформянето й. Беше не по-лесно от управлението на полета ми сред растенията - аз определях формата и детайлите й, сякаш я скулптурирах с ума си. И на моменти се получаваше доста зле - ту ставаше прекалено тънка, ту цветът й не отговаряше, ту беше прекалено прозрачна. Май така и не я докарах съвсем. Но беше достатъчно добра, за да мога да я използвам. Така че започнах да галя листата, а те плавно се огъваха под допира ми, отново в изумителна триизмерност и яснота.

Всичко това продължи, както му се струваше на сънувания ми спящ аз, не повече от 2-3 минути, след което той се събуди. Щастлив и изумен от преживяното, изтича при останалите, за да им разкаже. Застанала до вратата, рееща се на около метър от земята, аз разказвах, че съм имала осъзнат сън и в същото време бях достатъчно глупава да не осъзная, въпреки очевидните факти, че и в момента сънувам. Почти веднага след това се събудих на сутринта. И осъзнах иронията и подигравката, сякаш някой ми натякваше: "Какво се перчиш, какво си мислиш, че си постигнала? Виж се само, рееш се в безтегловност и не можеш да осъзнаеш, че това е сън."

И въпреки че от тази гледна точка сънят ми беше полу-осъзнат, ако мога така да се изразя, не мога да не се възхитя (за пореден път) на способността на ума ни да създава светове. Това се случва всяка нощ, разбира се, но конкретно този сън ми позволи да видя с "очите си" колко подробна и близка до действителността (каквото и да означава това) може да бъде една такава илюзия, как се подава на командите ми и се оформя както пожелая. И лично за мен няма никаква логична причина да смятам, че тази безкрайна творческа сила на ума се проявява само докато сънуваме, а спи през деня, когато разчитаме на разните обективни външни импулси и мозъкът превключва на режим "преводач" (с филтриращи функции).

Но сега не му е моментът да се впускам в размисли за реалността и разума, просто исках да опиша онейричното си преживяване ;), така че да мога отново да се върна към него след време, а не да забравя подробностите и спомените ми да се изчерпват с: "Абе сънувах там някакво триизмерно растение..."

Виновниците

2006-08-19T13:44:00.000+03:00

Ето че отново съумях да занемаря блога си. Негативните последствия са: двамата, максимум трима мои "читатели" са ми теглили майната; отнема ми известно време да се логна успешно в системата - имам съмнения не само за паролата, но и за потребителското си име; стресирам се от виртуалния "бял лист"; болят ме мъдреците, което може и да няма много общо, но все пак би било непроницателно да разглеждаме причиноследствените връзки като прости и едносъставни, в крайна сметка всичко е взаимосвързано в една безкрайна причиноследствена верига. Но пък има и някои позитивни ефекти - отново съм в положението да чета неща, които сама съм писала, с интерес и без да съм сигурна какво следва.

Както и да е. Исках да разкажа с няколко думи за виновниците/обстоятелствата, които ме възпрепятстваха да изпълнявам нормалните си [блог-]функции през изминалите три месеца.

Виновник №1:

Нов в града, държавата и континента. Невинен поглед, да, но нека никой не се заблуждава. Силно разсейващ и обсебващ фактор. Въздържам се от повече коментари.

Виновници №2 и №3:

Основната им вина са боевете за привличане на вниманието/изнудване за храна в четири часа сутринта, както и дългите мъркащи сесии и обсебващият им чар.

Виновник №4:

Тук сменям на по-делови стил. Това е проектът, по който работих почти непрекъснато през последните три месеца. В крайна сметка се получи доста прилично, струва ми се. В рамките на учебна практика се опитахме да създадем новаторски сити гайд за използване с преносими устройства като PDA. Основната ни идея беше да позволим намирането на желаната информацията по бърз, достъпен и интуитивен начин. За тази цел въведохме нещо, което не познаваме у подобни системи досега - профил на потебителя, през който се филтрира наличната информация. Обектите, които отговарят максимално точно на профила ми, се представят плътно и отчетливо върху картата, а тези, които се отдалечават от характеристиките ми, избледняват. И най-забавното е, когато не възприемам настройките на профила като лично мои и отговарящи на личните ми характеристики, а ги използвам, за да науча повече за града - освен къде е скъпо и къде е по-евтино съм в състояние да науча къде се събират по-скоро женски компании, къде цари по-интелектуална атмосфера, къде ходят младите или пък будистите, кои места са съобразени с нуждите на хората с различна степен на инвалидност. Също се постарахме да обогатим обектите с много аудио-визуална информация, съвети и интересни факти. Включихме също туристически обиколки - графични маршрути по картата, съпътсвани от подробни указания в текстов, но и в картинен режим - маршрутът е фотографиран стъпка по стъпка. Предвиждаме и интегриран маршрутизатор, работещ на същия принцип, но това разбира се излиза извън рамките на тримесечната практика и е просто загатнато като идея. Имам огромното желание да публикувам цялата програма тук, но това вероятно няма да бъде възможно поради правни причини - използвали сме материали при условието, че те служат само за учебни цели и няма да бъдат разпространявани.

Проектът беше доста обсебващ, натоварващ и трудоемък, на моменти ужасно изнервящ (както и всеки друг в общи линии), но отново ми напомни защо се занимавам с това, с което се занимавам и ме зареди с много положителна енергия и ентусиазъм.

А сега, след като се отчетох набързо за последните три месеца е време за море. Ако не вапоризирам някъде по пътя или на морския бряг, ще се обадя отново след седмица.

Спряха ThePirateBay.org

2006-06-01T12:18:00.000+03:00

Събудих се тази сутрин и що да видя - на заглавната страница на Pirate Bay, един от най големите тракери, с големи черни букви е изписано SITE DOWN. Та в хода на набиращия скорост в България дебат за торентите и свободната размяна на софтуер, ето какво става в Швеция вчера, на 31 май. Полицаи нахлуват на мястото, където се намират сървърите и където според Pirat Partiet са нямали никакво легално право да влизат, конфискуват всички сървъри, включително и сървърите на Piratbyrån, който е образователен и квази-политически сайт (пак според Pirat Partiet) и арестуват двама души от персонала. Конфискацията била извършена понеже не било ясно, дали сървърите на Pirate Bay са престъпление или не, което сега трябвало да се установи като се прегледа цялото им съдържание. Не е ясно дали и кога сървърът ще бъде възстановен, но от Pirate Bay са казали, че така или иначе го местят в друга страна.

Сега трябва да тръгвам, понеже влакът няма да ме чака, но ето линк с препратки към повече материали за случая.

seti@home

2006-05-31T23:24:00.000+03:00

Научих за проекта seti@home преди около две години, когато се логвах на един компютър в уни. Администраторът винаги ни посреща с по няколко скучни съобщения, които изскачат от нищото и които всеки нормален човек разкарва още преди да са се визуализирали напълно. По случайност обаче погледът ми спря на едно от тях - "Моля, не ползвайте seti@home от университетски компютри!!!" - достатъчно интригуващо. Веднага се присъедених към проекта (все пак от домашния си компютър), но скоро след това последва смяна на дънни платки, операционни системи и т.н. и в крайна сметка seti ми изскочи от главата за дълго време - до преди няколко дни, когато незнайно как се присетих отново.

SETI - Search for Extraterrestrial Intelligence или Търсене на извънземен разум - съществува в модерния си вид от 60-те години насам, като основната стратегия е и си остава претърсване на небето за необикновени радиосигнали (т.нар. Radio SETI), т.е. сигнали сигнификатно различни от познатия космически шум. Проблемите са много, а шансовете за успех вероятно минимални. Най-напред, единственият мислим (за нас) начин радиосигнал да измине огромното разстояние от отдалечени системи до нашата е да бъде силно фокусиран, т.е. да бъде насочен и излъчен в тесен лъч, така че енергията му да остане концентрирана по желаната траектория. Прочетох в Уикипедия, че в противен случай, ако предавателят се намира на 100 милиона светлинни години и изпраща сигнала си във всички посоки, за да можем ние тук изобщо да доловим нещо би му била необходима мощност, 10¹² пъти по-голяма от цялата електрическа мощност, която произвеждаме тук на Земята. А това означава от една страна, че небето трябва да се прослушва градус по градус, на всички небесни координати и от друга страна, че вероятността да седим точно на пътя на такъв един сигнал не е много голяма. Освен това се търсят теснолентови сигнали, т.е. такива, които се разполагат на сравнително тесен участък от честотния спектър, понеже такъв сигнал при всички положения е по-практичен в междузвездното пространство. И какво излиза? На всяка една небесна координата проверяваме всички годни честоти горе долу една по една, без даже да сме сигурни каква модулация е използвана, а за кодирането вече да не говорим. Отделно от това идват проблеми като възможно блокиране на сигнала по пътя му, интерференция с други сигнали, която евентуално го прави невъзможен за четене, дори интерференция на сигнала със самия себе си, ако след отразяване достигне до нас по два различни пътя. И т.н. и т.н. Отделно от това отскоро съществува и т.нар. Optical SETI, при който се проверява видимия и инфрачервения спектър с надеждата, че извънземните може да използват силни лазери за комуникация на огромни космически разстояния. Но нека не се отплесвам повече.

Освен нуждата от радио телескопи, които да сканират небето, идва и нуждата от анализ на така полученото огромно количество информация. Само обсерваторията в Аресибо сервира почти 50 гигабайта на ден. Ясно е, че е необходима сериозна изчислителна мощ. До преди няколко години за целта са били използвани супер компютри на място, това обаче никак не било достатъчно. И така през 1999 стартира проекта seti@homе - един огромен виртуален суперкомпютър, състоящ се от милиони домашни компютри на потребители от целия свят, готови да предоставят част от изчислителната си мощ за целите на SETI. Ето и как протичат нещата. Записите от Аресбо се изпращат по пощата (нормалната поща, тъй като обсерваторията няма широколентов интернет достъп) до Калифорнийския Университет Бъркли. Там материалът се разпределя по време и честоти, опакова се в 0.35MB работни единици, които се разпращат по интернет до участниците в проекта по целия свят. Вече на крайната потребителска машина, обзаведена със специален софтуер, данните се претърсват за по-силни сигнали на отделните честоти, както и за други интересни характеристики. Ако резултатите от изчисленията представляват някакъв интерес, биват изпращани обратно в базата данни в Бъркли, която бива претърсвана от сепциални алгоритми за най-интересните сигнали.

В момента в проекта участват над 5 млн души от цял свят, средно са свързани над 900 000 компютъра, при което системата работи с над 250 TFLOPS (Tera Floating Point Operations per Second). За сравнение - Blue Gene, най-мощният суперкомпютър в света, работи с 280 TFLOPS. Но колко парички струва той, трудно ми е да си представя.

От края на 2005 софтуерът на seti@home е нов и базира на BOINC (Berkeley Open Infrastructure for Network Computing или Отворена Инфраструктура за Мрежово Изчисление Бъркли). Благодарение на това нововъведение един и същи компютър може да участва едновременно в няколко различни проекта, базиращи на BOINC. Сред тях е и проектът на CERN LHC@home (Large Hadron Collider at home).

Софтуерът може да се свали от страницата на BOINC, като има версии за Win, Linux, Mac OS и Solaris. Лесен е за ползване, предлага графичен интерфейс в комбинация с уеб акаунт, с помощта на които можете да си управлявате проектите, в които участвате, да настройвате кога seti@home да използва компютъра ви и как, да наблюдавате какво се случва в момента, включително в графичен режим с шарени графики, да прегледате резултатите, които сте изпратили досега, компютрите ви, които участват, приноса, който имате дотук и т.н.

Преди години четох, не съм сигурна доколко е вярно, че ако възоснова на изчисления, проведени на моята машина примерно бъде направено някакво откритие, то ще носи моето име. Или поне и моето име. Може би все пак това не отговавя много на истината, поне съдейки по сигнала SHGb02+14a, но това не е най-важното в крайна сметка. При всички положения както и при CERN това, което ме привлича в идеята, не е просто възможността за уникално откритие. Удивителното е как такава цел може да обедини милиони хора по света и усилията им, без някой да ги заплашва с вечни мъки в ада, с концлагер, без да бъдат обработвани, изнудвани, принудени, без перспективата за някакви материални облаги - просто така. От любопитство. От желание да научат нещо. От желание да повярват в нещо.

Луди години: Гранично личностово разстройство

2006-05-29T02:13:00.000+03:00

"Този вид разстройство се отличава с цялостна тенденция към неустойчивост на представата за себе си, на междуличностните взаимоотношения и на настроенията. Появява се в ранна зрялост и различен контекст.
Почти неизменно е наличието на подчертани и трайни нарушения на идентитета. Тези нарушения често са всестранни и се проявяват в несигурност относно някои житейски въпроси като например представата за себе си, сексуалната ориентация, дългосрочните цели или изобра на професия, типа предпочитани приятели или любовници и изграждането на ценностната система. Неустойчивостта на представата за себе си често се изживява от индивида като постоянно чувство на празнота и отегчение.
Междуличностните взаимоотношения са обикновено нестабилни, напрегнати и се характеризират с редуване на крайности - свръхидеализация и обезценяване. Тези хора трудно понасят самотата и са склонни да правят яростни опити да предотвратят истинско или въображаемо изоставяне.
Емоционалната неустойчивост е често срещано явление. Наблюдават се видими промени в настроенията: от нормално състояние към депресия, раздразнителност или възбуда, с продължителност от порядъка на няколко часа или, в редки случаи, на няколко дни. Освен това такива хора често изпитват необосновано интензивен гняв, нерядко съчетан с избухливост или рекурентна агресия. Обикновено са импулсивни, особено що се касае за потенциално саморазрушителни действия, като бясно харчене на пари, злоупотреба с психотропни вещества, невнимателно шофиране, безразборни сексуални връзки, дребни кражби и натрапливо преяждане.
За по-тежките форми на разстройство са характерни постоянни заплахи, знаци или поведение, ориентирани към самоубийство и самонараняване (например прерязване на китката). Такова поведение може да цели манипулация на околните, да е резултат от интензивен гняв или да се противопоставя на чувството за "скованост" и деперсонализация, които възникват у индивида в периоди на върхов хаос...
Свързани белези. Често такова разстройство се съпътства от признаците на други личностови разстройства, като шизотипно, хистрионно, нарцистично и антисоциално личностови разстройства. В много случаи се потвърждава повече от една диагноза. Доста често се наблюдават нетърпимост към обществото и цялостен песимистичен поглед към света. Често е редуването на зависимост и самоувереност. Възможно е в периода на върхов стрес да се появят преходни психотични симптоми, но обикновено те са недостатъчно тежки или продължителни, за да предположат диагноза.
Увреди. Често се стига до сериозен конфликт със социалното или професионалното функциониране.
Усложнения. Сред възможните компликации се включват: дистимия (депресивна невроза), голяма депресия, злоупотреба с психотропни вещества и психотични разстройства от типа на кратка реактивна психоза. Преждевременна смърт може да е резултат от суицид.
Съотношение мъже-жени. Този тип разстройство е по-често диагностициран при жени.
Превалентност. Граничното личностово разстройство се среща сравнително често.
Предразполагащи и фамилни фактори. Няма информация.
Диференциална диагностика. Клиничната картина на разстройствата на идентитета е сходна, но граничното личностово разстройство измества диагнозата разстройство на идентитета, ако удовлетворява критериите на граничното личностово разстройство: смущенията са достатъчно обхватни и трайни, а възможността болестта да бъде овладяна на ранен етап от развитие - почти никаква..."

Сузана Кейсън, "Луди години"

Мокър цимент

2006-05-27T21:41:00.000+03:00

Докато пишех за злощастната котка си спомних за Тери Пратчет и Автентичната му котка, което пък ми напомни за един постинг в другия ми блог, който отдавна зарязах. Въпросния постинг копирам и тук, няма начин.

"Популярна и проста котешка игра, която, както са установили археолозите, е стара колкото, ами, колкото мокрия цимент. Състои се в намиране на мокър цимент и притичване през него впоследствие. Разбира се, съществуват степени на умение. Повече точки се отбелязват чрез притичване през цимент, който, макар и все още достатъчно мокър, за да бъде нашарен със следи от лапички, отстои твърде далеч от строителния работник, за да може той да го заглади."

из "Автентичната котка" от Тери Пратчет

снимка: еос

Представете си изумлението ни, когато след обстойно изследване на апартамента открихме изложената по-горе находка.

Системата в действие

2006-05-27T21:35:00.000+03:00

Онзи ден на тротоара срещу сградата, в която живея, имаше една умряла котка. Беше ми мъчно за нея, разбира се, но не за това искам да пиша сега, а за това, което се случи след като въпросната котка вече беше намерила смъртта си. Най-напред ми се иска да уточня, че това беше домашна котка. Знам това със сигурност, понеже в града, в който живея, понятието бездомна котка или бездомно куче не съществува. Това, че котката се е оказала на улицата, се дължи на факта, че стопаните й са я оставили да се поразходи из квартала. Или пък не са, но тя въпреки това го е направила. Тук котките попринцип водят богат социален живот. Предимно следобед и привечер, когато безцелно (както ни се струва на нас) се шляят по сукаците и из градинките на съседите, понякога прекопавайки ги където не трябва. Срещат се с други себеподобни, с които обичат да обменят продължителни многозначителни погледи като често, може би за да демонстрират превъзходството си в ситуацията, уж небрежно и сънливо прмижат или се заглеждат настрани, но в същото време ушите им са вперени в събеседника. Понякога играят котешки шах (за справка виж "Автентичната котка" на Тери Пратчет), но това съм го наблюдавала по-рядко тук. Но при всички положения домашните котки обичат обществения живот и поемат сътветните рискове, свързани с него.

Но да се върнем към домашната котка, простила се с живота си и в качеството си на умряла лежаща безжизнено на тротоара. Една дама, живуща на първия етаж, в изпълнение на гражданския си дълг набира телефон 112 (телефона на противопожарната команда) и дава показания. Кратко след това пристига кола и необходимият екип от двама пожарникари. Отговорната гражданка се подава иззад храстите и упътва екипа към точното местоположение на котешкия труп.

снимка: еос

Пожарникарите слагат гумени ръкавици и се заемат с отстраняването на трупа. Единият държи широко разтворен пластмасов плик, а другият внимателно хваща трупа за опашката, бавно го повдига от земята и го поставя в плика. Пликът бива запечатан и занесен в унверсалната каросерия на автомобила, която е в състояние да побере всичко до труп на кон. Докато пликът бива внимателно поставен в каросерията от единия служител, другият вече се е заел с щателното почистване и дезинфектиране на мястото (виж отбелязаното място на снимката). След общо четири минути операцията е приключила, колата потегля, а дамата, живуща на първия етаж, се оттегля от храстите с достойнство и чувсто на изпълнен граждански дълг.

"Уредна страна е тази Германия..."

Луди Години: Скорост с/у вискозитет

2006-05-25T13:16:00.000+03:00

"Лудостта има две основни разновидности: бавна и бърза.
Не говоря за пораждането или продължителността. Имам предвид качеството "лудост" - всекидневното занимание да бъдеш луд.
Лудостта има много имена: депресия, кататония, мания, безпокойство, възбуда. Те не ни казват кой знае какво.
Най-същественото качество на бавната лудост е вискозитетът.
В този случай сетивният опит е пренаситен. Възприятията са сгъстени и притъпени. Времето тече бавно, процежда се тежко през задръстения филтър на сгъстените възприятия. Телесната температура е ниска. Пулсът - муден. Имунната система - почти заспала. Организмът е вял и блудкав. Дори бързината на рефлеските е намалена, сякаш нищо не е в състояние да извади крака от неговото вцепенение и да го накара да подскочи, когато го ударят по капачката.
Вискозитетът възниква на клетъчно равнище. Същото важи и за скоростта.
За разлика от клетъчната кома при вискозната лудост скоростта надарява всяко кръвно телце и мускулна фибра със собствен разсъдък, със средства за познание и анализ на собственото им поведение. Получават се прекалено много възприятия, а зад пълнокръвието от възприятия - едно пълнокръвие от мисли върху възприятията и върху самия факт, че нещо се възприема. Храносмилането например може да те съсипе! Това, което имам предвид, е, че постоянното съзнание за процеса на храносмилане може да умори човека до смърт. А то е само една неволна странична дейност в сравнение с мисленето. Където всъщност започват истинските проблеми.
Да вземем произволна мисъл - каквато и да е, без значение. "Уморена съм да стоя тук пред сестринската стая", една съвсем разумна мисъл. А ето какво прави с нея скоростта.
Първо, нека разделим изречението: Уморена съм... Добре, наистина ли си уморена? Не съм ли по-скоро сънена? Принудена си да провериш всички части на тялото си за наличие на сънливост, а докато го правиш, буквално те бомбардират представи за сънливост в порядък: глава, падаща върху възглавницата, глава върху възглавницата, Сънчо иде от горица и хоп, малкият капитан Немо разтърква сънено очи, морско чудовище. Ау, чудовище! Ако си късметлия, може да пропуснеш чудовището и да продължиш съня. Обратно към възглавницата, спомени за мамби, които са ти правили, когато си била на пет годинки, усещане за подута буза върху възглавницата и затруднено лигавене - стоп! Връщаме се към сънливостта.
Но представата за слюноотделяне е прекалено примамлива и ето че тръгваш на разходка из устата. Била си тук и преди и не ти е харесало. Заради езика. Замислиш ли се веднъж за езика и той се превръща в натрапчиво присъствие. Защо е толкова голям? Защо е така одраскан по краищата? Дали не е липса на витамини? Можеш ли да го махнеш? Дали устата няма да е по-малко неприятна без него? Ще има повече празно пространство. Езикът, всяка негова клетка, става огромен. Грамадно чуждо тяло в твоята уста.
Докато се опитваш да намалиш размерите на езика, вниманието ти се съсредоточава върху неговите съставни части: връх - гладък; повърхност - неравна; страни - издраскани, както беше посочено по-горе (авитаминоза); корени - проблем. Езикът си има корени. Виждала си ги, а можеш и да ги почувстваш, ако си сложиш пръста в устата, но не можеш да ги почувстваш с език. Това е парадоскът.
Парадокс. Костенурката и заекът. Ахил и какво? Кустенурката? Сухожилието? Езикът?
Да се върнем към езика. Междувременно, докато си го оставил на мира, той се е посмалил. Но мисълта отново го уголемява. Защо е одраскан по краищата? Липса на витамини? Вече си разсъждавала върху това, но сега мислите ти са прилепени към езика. Приобщени са към самото съществуване на твоя език.
Изминала е по-малко от минута, но още не си разгадала края на изречението. А всъщност искаше само да решиш дали да станеш от пода.
Вискозитетът и скоростта са противоположности, но въпреки това допустимо е да си приличат привидно. Вискозитетът носи покоя на бездействието, скоростта - покоя на удивлението. Външен наблюдател не би могъл да каже дали един човек е тих и кротък, защото вътрешният му живот е възпрепятстван или защото е смайващо оживен.
Стандартното мислене е характерно и за двете. Сетивният опит изглежда отдавна записан, стилизиран. Определени модели на мисълта се прикрепят към определени движения или действия и преди да си усетил как, става невъзможно да подходиш към едно движение или действие, без да си отприщил лавина от вече премислени мисли.
Може да минат дни, преди да се свлече една летаргична лавина от синтетични мисли. Онемяването до степен парализа при вискозитета отчасти произтича от познаването на всяка следваща брънка в мисловната верига и от очакването на безулсовната и поява. Така идва мисълта "за нищо не ставам". Следващата мисъл, на следващия ден, е "аз съм Ангелът на Смъртта". Зад нея проблясва широк, макар и недосегаем простор за паника. Вискозитетът притъпява буйния кипеж на паниката.
Безсмислено е. Тези мисли са като нелепи мантри, поставени в предварително нареден кръг: "за нищо не ставам", "аз съм Ангелът на Смъртта", "глупав съм", "нищо не мога да свърша". Мине ли ти първата, целият механизъм се задвижва от само себе си. Подобно на грипната инфекция: първо зачервено гърло, после, неизбежно, пълен нос и кашлица.
Някога тези мисли може и да са имали някакъв смисъл. Може би са означавали това, което искат да кажат. Но повторението ги е изтъркало. Превърнали са се в звуков фон, сборка тип "Мюзак" от самоомразни теми.
Кое е по-лошо - да си претоварен, или да не си натоварен достатъчно? За щастие никога не ми се наложи да избирам. Проявяваше се или едното, или другото, профучаваше или се процеждаше през мен, сетне отминаваше.
Отминаваше къде? Обратно в клетките ми, за да се прокрадва там като вирус, който дебне следващия случай? В етерната обвивка на света, за да дочака подходящите обстоятелства, които да предизвикат новата му поява? Ендогенно или екзогенно, естествено или култивирано - това е великата тайна на душевното заболяване."

Сузана Кейсън, "Луди години"

Котката

2006-05-25T12:06:00.000+03:00

Снощи пак се рових из снимките. И нямаше начин да не се натъкна на котешки такива, разбира се. Винаги се получава така - случайно попадам на някоя котешка снимка и след пет минути се оказвам в трескаво издирване на всички останали. А когато ги открия ми се иска да има още и се питам защо не съм я снимала повече. Никога не е достатъчно. Тя е пристрастяваща - котката. Когато е в стаята е много трудно да откъснеш очи от нея. Винаги прави нещо интересно. Ако ли пък не, то тогава е застанала някак толкова изящно. Или пък комично. Беше едно малко чудовище тази котка. Малка красива гадинка. Никого не уважаваше на този свят. Но затова пък ме научи да обичам, без да бъда обичана. И да съм готова да подаря свободата на някого, когото всъщност бих искала вечно да стискам в обятията си. Въпреки че и до днес много ми липсва. И още дълго ще се ровя из снимките й.

снимка: еос

NGSEC's Security Games

2006-05-25T00:22:00.000+03:00

Още преди няколко месеца си мислех да блогна за игрите на NGSEC и някак все забравях. Въпреки че темата може би не е от интерес за (примерно) тримата ми читатели, не мога да не напиша няколко реда за това - бях толкова възхитена. NGSEC е фирма, която предлага консултации и разработва решения в областта на компютърната сигурност, по-специално в областта на клиент-сървър системи.

Освен информация за фирмата и услугите, които извършва, на сайта могат да се намерят и две игри, посветени на хакването на уеб автентификации с име и парола (надявам се, че "българската" дума за authentication изглежда горе долу както съм я написала). Игрите имат по десет нива с нарастваща трудност, като всяко ниво представлява проста маска за въвеждане на потребителско име и парола - като тази долу. Целта е ясна - да се "логнеш" без да разполагаш с информацията.

Отделните нива демонстрират типични грешки, които програмисти и администратори допускат, както и слабостите и границите на някои от техниките за реализиране на уеб автентификация. Повечето от нивата, макар и не всички, съдържат и някакъв вид помощ - понякога допълнителна информация като например сорса на програмата, отговорна за автентификацията, линкове към полезни четива или просто завоалирани подсказки, които да те наведат на правилната мисъл. При успешна автентификация играчът получава email с линк към следващото ниво. Като се започне с отгатване на прости пароли и алгоритми за изчисляването им, мине се през SQL injections и buffer overflows и се стигне до reverse engineering и обръщане на хеш, игрите предлагат не само страхотно забавление, но и много интересни неща за научаване. Трябва да спомена обаче, че могат да действат доста пристрастяващо. Имам смътен спомен как към четири сутринта си казвам "Само и това ниво и вече си лягам..." Но удовлетворението, което изпитваш, когато пребориш нивото, може да се сравни с малко неща на този свят ;)

Σαπφώ

2006-05-22T00:14:00.000+03:00

Равен богу оня изглежда, мила,
щом до теб щастливецът по е седнал
близо - теб, изпълнена с радост, слуша
думи да лееш.

Ти да грееш той закопня и в мой’та
гръд сърце ми стреснато в уплах сви се.
Щом познах те вече, гласът ти по-све-
щен е от всичко.

Тъй замлъква говорът, сетне нежен
огън пламва в тялото и се разлива…
С поглед вече нищо не виждам… бесен,
див шум в ушите…

Хладна пот облива ме цяла, тръпки
в мен пълзят, владеят ме. Цвете в ранна
есен ставам, смърт ме заплашва… ти си
моя потребност…

28.02.2000

Quid sit unum verum basium

2006-05-21T19:13:00.000+03:00

De una parva mea inventione tibi dicere velim - sententia rationibus naturae confirmata.
Quale esse basium possit? Tener et delicatus tactus osculis, spirito aeris similis? Ver ferox cupiditas, auxilio osculorum expressa? Probabile non bene has res intellego, sed tale unum bonum basium esse puto: interest, ut opinor, ut tota oscula adsint, totum os - ita, ut umida cutis remaneat. Eo modo, cum vaporat umiditas, refrigeratur locus basiatus et suaviter exhorrescit cutis. Quae scilicet particularia sunt, sed simpliciter his diebus de rebus huiusmodi cogito. Multum mihi difficile erat intellegere quo modo "exhorresco" esset Latine. Puto me numquam eam temptationem literas scribendi Latine reficere. Et vehementer dubito, ut umquam in lingua Graeca temptatura sim.
Te amo, parva mea. Mea felicitas.

Tuum iugulum osculor: ali

P.S. Cogitavi diu. Mihi videtur, ut id, quod illa nocte fecimus et quod prima occasione reperta repetere velimus, nefas fuierit. Sed aliud scire quid nefas sit, aliud omnino id deicere est. Graviter.

2.02.2000

Луди години: Обща топография

2006-05-19T19:59:00.000+03:00

"Навярно есе още не е ясно как попаднах тук. Не би трябвало да е само заради пъпката. Не споменах това, но аз изобщо не познавах този лекар, а той реши да ме изпрати тук след петнадесетминутен преглед. Може би двадесет. Какво не ми беше чак толкова наред, че за по-малко от половин час той ме бутна в лудницата? Обаче ме изигра - каза две седмици. Откарах почти две години. А бях на осемнадесет.
Сама подписах. Налагаше се, защото бях пълнолетна. Или подписвах, или отивах на съд, въпреки че не можеха да ме подведат под отговорност. Но аз не го знаех, така че подписах.
Не бях опасна за обществото. А бях ли опасна за себе си? Петдесет аспирина - но аз ги обосновах. Те бяха нещо като метафора. Исках да се отърва от определен аспект на личността си. С тези аспирини правех един вид аборт на самата себе си. За момент системата проработи. Сетне престана, но не ми стискаше да опитам пак.
Да разгледаме проблема от негова гледна точка. Беше 1967 година. В живота дори на такива като него - професионален живот, изживян зад храстите в предградията - се усещаше странно подводно течение, накакво теглене от другия свят - от вселената на реещата се свободно, упоена с наркотици, забравила бащите си младеж - течение, което изкарваше хората от равновесие. Бихме могли да го наречем "заплашително", ако трябва да използваме речника на този доктор. Какво правят тези деца? И тъкмо в този момент в кабинета му влиза едно от тях - спретнато в поличка с размери на салфетка, с цъфнала брадичка и езиков запас, изчерпващ се с думите "да" и "не". Наркоманка, мисли си той. Поглежда отново името, драснато набързо в тетрадката пред него. Дали не срещна родителите й на едно събиране преди две години? Преподаватели в Харвард... или пък Масачузетския технически институт? Ботушите й са износени, но палтото си го бива. Светът отвън е подъл, както би казала Лиза. Той не можеше с чиста съвест да ме прати пак там, за да се превърна в свободен плавей сред подмолната вълна, която от време на време стигаше прага на неговия кабинет и му донасяше други такива като мен. Един вид профилактично лечение.
Дали не съм прекалено снизходителна към него? Преди няколко години прочетох, че е обвинен от бивша пациентка в сексуално насилие. Но напоследък това се случва често; стана модерно да предявяваме обвинения към лекари. Навярно както за мен, така и за него е било прекалено рано, за да измисли нещо по-добро. Навярно, и най-вероятно, той просто си изми ръцете.
По-трудно ми е да обясня моята гледна точка. Аз отидох. Първо отидох в кабинета му, после влязох в таксито, изкачих каменните стъпала пред Административната сграда на болницата "Маклийн" и ако си спомням правилно, седях петнадесетина минути на един стол в очакване собственоръчно да отпиша свободата си.
Няколко предпоставки са необходими, ако човек възнамерява да направи нещо подобно.
Имах проблем с еднотипните десени. Източни килими, подови настилки, щамповани пердета, ей такива неща. Особено трагично беше със супермаркетите заради дългите, хипнотизиращи шахматни пътеки между стелажите. Погледех ли ги, виждах в тях други неща. Звучи като да съм халюцинирала, но не е точно така. Знаех, че гледам под или перде. Ала всички шарки като че ли криеха в себе си образи, които за миг проблясваха на повърхността в стройна и зашеметяваща съвкупност. Образът можеше да е... гора, ято птици, обща снимка на съучениците ми от втори клас. А всъщност гледах, да кажем, килим, но мимолетните визии за всичко друго, което килимът можеше да бъде, ме уморяваха. Действителността постепенно се пренасищаше.
Нещо се случваше и с възприятията ми за хората. Погледнех ли нечие лице, често не успявах да запазя трайна връзка с представата за лице. Вместо да видя цялата физиономия, в очите ми се набиваше само една особеност: че е сплескана, остра, с множество разширени пори или мазни участъци. Имах точно обратния на проблема с десените. Вместо да виждам прекалено много смисъл, не намирах никакъв.
Ала аз не просто полудявах, пропадайки в Страната на чудесата. За мое нещастие - или спасение - във всеки един момент съзнавах напълно грешните си възприятия на реалността. Никога не "повярвах" на което и да е от нещата, които видях или си мислех, че виждам. И не само това - разбирах правилно всяко свое ново странно действие.
Чувствала си се отчуждена и различна от хората, бих казала сега, и затова си проецирала собствените си притеснения върху тях. Когато си поглеждала дадено лице, си го виждала като парче гума, защото си се страхувала, че твоето е парче гума.
Тази яснота ми помогна да се държа нормално, но от друга страна, повдигна някои интересни въпроси. Ами ако всички забелязват нещата в повече, а само се преструват, че не са ги видели? Нима лудостта е просто отказ от превземките? Ако пък някои хора не виждат тези неща, дали им има нещо? Слепи ли са, що ли? Тези въпроси разклащаха моята увереност.
Нещо бе отлюспено - покритие или черупка, чието предназначение е да ни защитава. Не можех да реша дали покритието е било мое, или е обвивало останалите явления от света. Всъщност нямаше значение; където и да е било, вече го нямаше.
И ето я главната предпоставка - всичко можеше да бъде нещо друго. Веднъж приела това, лесно стигнах до извода, че съм луда или че някой може да ме помисли за луда. Как да твърдя обратното, след като не можех да заявя със сигурност, че едно перде не е планинска верига?
Трябва да си го призная все пак - знаех, че не съм луда.
Друга предпоставка обаче обърна везните: състоянието на противопоставяне. Стремях се да отричам. Светът, било то наситен с образи или кух, предизвикваше у мен единствено реакция на отрицание. Когато се очакваше да съм будна, аз спях; когато се очакваше да говоря, мълчах; когато ми се предлагаше удоволствие, го избягвах. Гладът, жаждата, самотата, скуката, страхът - всичко това бяха оръжия, насочени срещу моя враг, света. Разбира се, на него изобщо не му пукаше и аз се измъчвах, но извличах някакво зловещо удоволствие от страданията си. Те доказваха, че съществувам. Вътрешната ми цялост, изглежда, се крепеше на това да казвам "не".
Така че възможността да ме приберат в лудница беше прекалено примамлива, за да я отхвърля. Едно много голямо "Не" - най-голямото "Не" освен самоубийството.
Извратено положение. Ала зад цялата извратеност аз знаех, че не съм луда и че няма да ме задържат под ключ в една лудница."

Сузана Кейсън, "Луди години"

Луди Години: За топографията на паралелния свят

2006-05-19T15:58:00.000+03:00

"Как попадна там, питат хората. А всъщност искат да узнаят дали има вероятност с тях да се случи същото. Не мога да отговоря точно на въпроса. Мога да им кажа само - лесно е.
Лесно е да проникнеш в паралелен свят. Толкова са много: на лудия, на престъпника, на инвалида, на умиращия, навярно и на умрелия. Те съществуват успоредно с този свят, напомнят на него, но не са вътре в него.
Джорджина - момичето, с което бяхме в една стая - се пренесе внезапно и всецяло в предпоследната си година във Васар. Гледала филм в някакво кино, когато огромна черна вълна се разбила в главата й. Целият свят се изличил - само за минути. Разбрала, че е полудяла. Огледала се, за да види дали това се е случило с останалите, но всички били завладени от филма. Втурнала се навън, защото тъмнината в салона заедно с мрака в нейната глава й дошла в повече.
И след това, попитах я.
Много тъмнина, отвърна ми тя.
Ала повечето хора преминават отвъд постепенно, пробивайки дупчица след дупчица в мембраната между тук и там, докато се образува процеп. А кой би могъл да устои на един процеп?
В паралелния свят законите на физиката не важат. Не е необходимо нещо, което се издига, след това да пада, тялото в покой не е склонно да остане в покой и не може да се разчита, че всяко действие ще предизвика равно противодействие. Времето също е различно. Понякога се върти в кръг, тече назад, прескача от сега към после. Самият строеж на молекулите е променлив. Масите могат да са часовници, лица, цветя.
Това обаче са факти, които откриваш впоследствие.
Друга особена черта на паралелния свят е, че макар и невидим от тази страна, попаднеш ли веднъж вътре в него, лесно можеш да различиш света, от който си дошъл. Понякога той изглежда огромен и застрашителен, тресящ се като гигантско парче желе, друг път е умален и примамлив, ярък и кръжащ в орбитата си. Но и в двата случая не може да бъде отминат.
Всеки прозорец на Алкатрас гледа към Сан Франциско."

Сузана Кейсън, "Луди години"

Луди Години

2006-05-19T13:00:00.000+03:00

Сузана Кейсън
снимка: K. Zabarsky

Една от онези седмици е, когато всичко върви с краката нагоре. Понякога, в края на такава седмица, психическото и емоционално изтощение е толкова голямо, че ти остава единствено символичното усещане, че губиш. Нещо, много неща, а може би всичко. Време, пари, приятели, дом, радост, любов, страст, равновесие, здраве, доверие... Не бих искала днес да натоварвам някого с моите си товари, но в същото време изпитвам необходимост от изразяване. Така че намерих компромисен вариант - от днес започвам при нужда да публикувам избрани глави от една от любимите ми книги - "Луди години".

Ето и няколко уточнения. Книгата е автобиографична и разказва за двегодишния престой на авторката Сузана Кейсън в психиатричната клиника Маклийн в Белмонт, Масачузетс през 60-те години.

Заглавието на книгата в превод на български няма нищо общо с оригинала - "Girl, interrupted". Оригиналното заглавие препраща към картината на Вермеер "Прекъснат урок по музика", която се намира в колекцията Фрик в Ню Йорк под заглавието "Girl interrupted at her music".

Преводът е на Виделина Димитрова, а изданието е на Атика (София, 2000).

CERN

2006-05-10T21:44:00.000+03:00

Местенце, която си набелязах за посещение през идната година, е лабораторията на Европейската Организация за Ядрени Изследвания, или накратко, CERN (Conseil Européen pour la Recherche Nucléaire). Доскоро свързвах това понятие единствено с Тим Бърнърс Лий и появата на World Wide Web и някак беше минало покрай ушите ми, че това всъщност е център по физика на елементарните частици, при това най-големият в света. Намира се покрай Женева, на Швейцарско-Френската граница.

CERN е организация, в която активно членуват 20 европейски държави, между които, както с удоволствие научих, и България (член от юни 1999 г.). Подобни лаборатории са свързани с неимоверно скъпо и в по-голямата си част огромно по размери оборудване (по ирония на съдбата колкото по-малки са наблюдаваните обекти, толкова по-огромна е необходимата апаратура...). Така че съоръжение с размерите на CERN в наши дни не е по силите на една единствена държава - както от гледна точка на държавния бюджет, така и от гледна точка на научните кадри. Вероятно единствената страна в света, способна да поддържа самостоятелно такова съоръжение, са САЩ, но както всички знаем, те предпочетоха да насочат парите на данъкоплатеца към по-перспективни инвестиции като войната в Ирак. Понеже "чистата наука", с която се занимава CERN, за момента няма конкретни практически цели - единствено знанието.

В тази връка прочетох един интересен анекдот. Боб Уилсън, първият директор на Fermilab, голяма лаборатория по физика на елементарните частици в САЩ, бил запитан от Конгреса "А какво ще допринесе Вашата лаборатория за отбраната на Съединените Щати?". Отговорът му бил: "Нищо, но поне ще бъдат достойни да бъдат отбранявани."

Целта на CERN е изучаването на елементарните частици и силите, които действат на това най-ниско ниво. Познатите ни електрони, протони и неутрони, както и кварките, изграждащи протоните и неутроните, са частиците, които изграждат матерята, каквато я познаваме. Но има и частици, които не могат да бъдат наблюдавани при нормални условия, а именно частиците, които изграждат космическата материя, високоенергийната материя и антиматерията. Някои от тях са съществували за части от секундата по време на Големия Взрив и сега могат да бъдат изучавани единствено ако бъдат създадени, или "добити" по изкуствен път - при сблъсък на частици, заредени с огромна кинетична енергия. При такъв сблъсък се отделят някои от съставните части на частиците или възникват "ненормални" частици, които след съвсем кратко време преминават в стабилното състояние на някоя от добре познатите ни частици. Така че с тази цел биват конструирани и огромните ускорители на частици като този в CERN - по кръгова траектория при многократни обороти частици биват ускорявани почти до скоростта на светлината и чрез високоенергийните сблъсъци учените се надяват поне приблизително да пресъздадат ситуацията по време на зараждането на Вселената.

Струва ми се, че на тази сателитна снимка мащабът си личи недвусмислено. Широкият червен кръг, който опасва цели селца и полета, е пръстенът на ускорителя с обиколка 27км. Оградените с малки червени кръгчета съоръжения са детекторите на частици (наричани също експерименти), които извличат информация на мястото на сблъсъка. Някои от тях са огромни, на височина достигат шест-етажни сгради. Лабораторията има 3000 постоянни сътрудници, както и средно по 6500 гостуващи учени. Само тази година бюджетът на CERN е 860 млн евро.

Освен мащабите на този проект, впечатляващ за мен е именно фактът, че се инвестират милиарди в нещо - поне до момента - напълно непрактично. Приложната наука, която обикновено има за цел да доусъвършенства вече придобитите знания и технологии с цел конкретното им приложение и в крайна сметка печелене на пари, по-лесно получава държавни субсидии, а още по-често протича в рамките на индустрията, където (почти) всяко постижение се скрива и патентова. В този случай обаче милиардите се инвестират в човешкото любопитство и жажда за знание и разбиране на Вселената около нас и в сътрудничеството на учени от цял свят. Това някак... ми връща вярата в човечеството. И смятам да го видя със собствените си очи колкото се може по-скоро.

Ето и няколко линка:

CERN - официален сайт
интересни есета на C.H. Llewellyn Smith, бивш директор на CERN на тема приложната наука срещу чистата наука
Уикипедия - накратко за CERN

Класически вълнения II

2006-05-08T22:00:00.000+03:00

Иска ми се накратко да изкажа и своето мнение по въпроса. Едва ли ще кажа нещо, което не съм казвала поне сто пъти досега, но пък ще има поне една полза - оттук нататък мога просто да изпращам линк към този постинг на всеки, който желае да води тази нескончаема дискусия с мен и докато той чете аз да си разглеждам снимки във Фото Форум, вместо да се нервирам.

Съгласна с някои от нещата, за които пише Николай, но има няколко внушения в писанието му, които силно не одобрявам и смятам за напълно излишни. Не съм чак дотам наясно с политическата история на гимназията, но мисля, че на всички е пределно ясно, че без червено обагряне тук-там не е можело да мине. Ако Людмила Живкова, лека й пръст, не беше покровителствала училището и неговия директор, Класическата гимназия не само нямаше да съществува преди 89, струва ми се много вероятно да не се беше пръкнала изобщо. Не виждам защо тези факти трябва да се използват като лични нападки, а и защо трябва да се стига до обвинения в беззаконие, жажда за власт и прочее. Гимназията си има достатъчно други значителни недостатъци, та да се прибягва до лични нападки и подобни удари под кръста. Що се отнася до страха от пенсиониране... разбира се, че е така. Хора като Гергина Тончева или Людмила Добринова още преди да се родя са насочили цялата си енергия - житейска, интелектуална и емоционална - в съграждането на нещо значимо и неговото отстояване. Това не просто е делото на живота им, това е техният живот, колкото и банално да звучи. А не е "жажда за власт" - всеки, който дори малко познава тези личности трябва да си дава сметка, колко абсурдно е такова твърдение. Власт... Боже!

Но колкото и да уважавам Гергина Тончева и останалите учители, колкото и невероятни личности да са те, колкото и уникално по рода си да е училището, не мога да си затворя очите пред двата основни и огромни недостатъка на НГДЕК - училищния шовинизъм, който гимназията възпитава у учениците, и ниската застъпеност на общообразователните предмети.

Първият проблем е за мен най-съществен и най-осезаем. Николай го застъпва в текста си, аз пък искам да го натъртя. Едно е да се опиташ да създадеш "сплотено семейство", друго е да насаждаш у децата осъзнато чувство на превъзходство над връстниците им. Едно е да те насърчават, друго е да ти набиват в главата, че си елитът на България. А и едно е тези думи да имат покритие, друго е в гимназията да се влиза с тройки на приемния изпит. Но ей Богу, дори и да влизаха само талантливи деца, пак не виждам защо биха превъзхождали децата, приети в Природоматематическата, Художествената или Немската езикова гимназия например. Въпреки че правилото не е универсално и има много изключения, надменността на класиците отдавна е прословута, благодарение на което в СУ получавах озъбвания и ухапвания още преди да си отворя устата. Приятели са споделяли, че понякога им се налага да обърнат пръстена с инициалите на гимназията навътре по време на изпит, за да си спасят оценките. Но това в повечето случаи се интерпретира като завист, предполагам. А и отделен е въпросът, че при други изпити пък в никакъв случай не забравят да го сложат и да се почешат многозначително по челото. Не искам да бъда язвителна. Но това съществува. И ми е много мъчно. И често ме кара да се срамувам.

Вторият съществен проблем е, както вече споменах, ниското качество, с което се преподават общообразователните предмети. Специално визирам математиката и физиката. Особено математиката. Напълно съм съгласна, че на болшинството от учениците тези знания едва ли някога ще им послужат в практиката. Но е абсурдно гимназията да претендира за елитно образование и в същото време възпитаниците й да не знаят какво е логаритъм. Не само че хорариумът по математика е занижен до абсолютен минумум (8 и 9 клас по два часа седмично), ами и по традиция математиката е маловажна. Чувала съм с ушите си деца да посочват като причина да изберат НГДЕК за свое училище факта, че там почти не се учи математика - такава слава има училището. Но и отношението на учениците по правило е такова - "Не съм влязъл в класическата да уча математика!". И не мога да виня тях за това - факт е, че в НГДЕК се изучава сигурно едва 1/5 от материала за всяко друго нормално средно училище. Пък и в НГДЕК не само можеш да завършиш, без да знаеш какво е логаритъм - можеш да завършиш с пълна шестица. Поне така беше по мое време. Въпреки че силно ме съмнява, допускам и някаква вероятност нещата да са се подобрили междувременно.

В края на краищата наистина идва ден, когато ти писва от старите лаври, от патоса и еднообразните речи на всеки празник, от лозунга "Помогни ми да тя возвися" и от безкрайно повтарящите се песни на хора (нищи лично - бях солистка в него). Не защото традициите сами по себе си са нещо лошо - напротив, те ни обособяват и сближават през годините, поколенията и държавните граници, независимо дали предизвикват у нас умиление, гордост, досада или раздразнение. Но далеч не са достатъчни, за да спасят училището от пълен упадък.

Отговорът на Николай Гочев

2006-05-08T20:33:00.000+03:00

Здравей, Огняне,

Досега съм получил около 20 реакции на текста, но само две от тях са по-обширни (твоето писмо и още едно); иначе имах един по-продължителен разговор, няколко бележки от 10-15 реда по пощата, и останалото е в рамките на “да, така е”, или “а не е ли прекалено остро?” и “имаше ли някакъв повод?” Някои даже ме попитаха: “а имаш ли план за действие?”
За съжаление или за щастие, нямам. Но би било странно никога да не напиша нищо, след като виждам, че гимназията не се развива. Някой ще каже: “А налага ли се да се развива?” Да, налага се, защото иначе ще изчезне: ако не буквално - като бюджет, група преподаватели, прием на ученици и учебен процес - то поне като училище, към което има обществен интерес. Случи ми се вече да го кажа на един колега: ще стане като със семинариите. Към тях няма обществен интерес, там влизат деца на свещеници и разни случайни момчета. За семинариите не се говори, когато става дума за “средно образование”, за “езикови гимназии”, за “прием след...” и пр. Както ми каза преди години един (впрочем известен) колега от Богословски факултет: “най-слабите студенти при нас са семинаристите”. Как ти се струва? Аз също съм на път да кажа нещо подобно за студентите, които идват от нашата гимназия. А що се отнася до интереса към нея, уверявам те, че той е намалял рязко в сравнение с времето преди 89-та. Излишно ли е да се говори на тези теми?

Сега поотделно за нещата, които споменаваш.

Първо:
Обърни внимание, че никъде не говоря за уволнение и никъде не призовавам да се уволняват всички. Предлагам най-обикновеното нещо – нещата да вървят по реда си и съгласно някакви правила за това, кой кога да отстъпва място на по-млади от него. Не казвам даже какви правила – просто някакви. Нали има учители, започнали заедно с всички други през първите години на гимназията, които отдавна са пенсионирани? Ако предложението за пенсиониране сега и за някого се смята за скандално, защо не е било скандално тогава и за тях? Това е, което наричам привилегированост и стоене над закона (дори да се окаже, че точно този закон никъде не е написан).

Второ:
1. Като говоря за мумифициране, имам предвид това, което написах по-горе – упорито нежелание за каквато и да е промяна. Тази упоритост аз я виждам с очите си всекидневно и на мястото, където работя, защото тук хората не са с някаква различна природа, те са същите, със същото възпитание, професия и предразсъдъци.
Но много неща бяха разбити – липсата на избираеми дисциплини (сега се избират между 15 и 60 процента, избираемостта нараства с годините), липсата на възможности за посещаване на западни университети (сега вече може и има конкурси по “Еразъм”, това е от тази година), монолитността на петгодишния курс (от четири години има магистърска програма, и там се работи по съвсем различен начин - http://www.masters-classics.dir.bg/), прекалената еднородност на групите, резултат от единствения възможен начин за кандидатстване (сега има достатъчно хора от други училища, приети със западен език), отсъствието на преподаватели извън катедрата (в магистърския, и дори в бакалавърския курс античност се преподава и от външни хора, някои от Университета, други не, и почти всички са доста млади), липсата на външно финансиране (вече го има, и не е никак малко), привличане на колеги от други страни за конференции, и то с перспектива (през септември тук имаше 20 души от 12 страни и стояха две седмици, следващата седмица някои ще дойдат за три дни, и през септември отново всички, и така още две години); липсата на граждански сдружения на античници, различни от щатните ни колеги, които сдружения да ги плашат, че ако те не намират европейски и американски пари, друг ще ги намира заради същата наука (сега има, вж. http://aduce.org/). И най-важното – отслабна кръчмарският дух, който си властваше тук през 90-те благодарение на хора, които го поддържаха почти съзнателно, но и със съгласието на много от останалите.
Всичко това стана през последните 4-5 години. Някой ще каже – да, но някои от тези неща стават, защото се искат отгоре. Не е така. Защото и да се иска нещо “отгоре”, автономията на специалностите е такава, че позволява да не се прави нищо. Никой никого няма да накаже, ако няма действащи магистърски програми, ако няма конференции, ако няма реална избираемост. И специалността продължава да е пълна с хора, които точно това искат – само имитация, само отчети на хартия (ако някой поиска), само вицове и алкохол в “Яйцето”, повече чиновническа или направо казармена грубост към студентите, частно мърморене срещу държава и всичко останало, и – абе ние знаем ли си склоненията и спреженията – знаем си ги (то пък и кой ли ще проверява), тогава какво?
И сега, моля, обърни внимание – повечето от тези хора, за които говоря, не са по-възрастни от мен. А някои от тях са и с 10-15 г. по-млади. Сега забелязваш ли какво ме притеснява особено много? Проблемът не е в личността на г-жа Тончева, разбира се. Ако беше така, аз нямаше да пиша сърдити писма-статии; и даже щях да идвам на гости в гимназията през месец-два и щях да си приказвам другарски с нея. Проблемът е в духа, който се поддържа от такива като нея, и който се предава и на следващите.
2. Да, самодоволството е нещо лошо. То може да се усвоява на ранна възраст, хората могат да бъдат научавани и привиквани на самодоволство, както на наркотици. Казва се: ние тук имаме традиции, ние имаме постижения, ние по някаква причина сме просто по-добри от всички останали и не желаем да си имаме работа с тях, освен ако не става дума да получаваме комплименти или пък пари (но без да е нужно да работим за тези пари). Най-добре е да им се подиграваме. Естествено, удоволствието от самодоволството се редува с депресии – заслужаваме и комплименти, и пари, но не ги получаваме, или по-скоро получаваме нещо, но то е крайно недостатъчно.
Това, което казвам, е, че гимназията наистина предлага на хората, свързани с нея, самодоволство. Това ми е предлагано и на мен, това са получили и тези 20-годишни студенти, които сега са втори курс и са ми пред очите. Тези хора не изглеждат добре и не са добре. Това се отнася до душите им.
Какво да се прави ли? Предлагам, доколкото става дума за говорене, да се говори така: “Училището, където се намирате, има постижения и предимства, и те са тези. Но освен това има провали и недостатъци, и те са тези. Като научавате това, не забравяйте, че все още ви липсва ето това. Имате възможност за напредък. Но не забравяйте, че всеки има такава възможност на мястото, където е, и че всеки трябва да бъде уважаван.” Това е нещо, Огняне, което не е узнато от тези хора между 20 и 40 години, които са учили при нас. И това им личи ужасно много (на много от тях, не на всички).

Трето:
1. Отчитането на успехи само по себе не е си лошо нещо, но то не трябва да се използва като аргумент, че всичко е ОК и повече не може. Театърът има покани за представления, някои ученици научават хубаво латински и гръцки – прекрасно. Ако хората в училището бяха напълно лишени от способности, и ако то самото беше излишно, кой щеше да се занимава с него, че даже да иска поява и на други? Половината от истината е казана – училището има възможности и има успехи. А другата половина? Само не казвай: “Няма пари”. Това е като “ти не ми давай ум, защото си имам предостатъчно, ами...”
2. Не, мястото не определя качеството изведнъж, но ако е неудобно, ще съдейства за снижаване на качеството. Училището не може да си позволи да построи хубаво общежитие и да задължи учениците да живеят в него. Не че е немислимо, но засега никой не знае как би могло да стане това. Учениците и учителите не са толкова заможни, че да пътуват дотам с колите си (или с колите на семействата си). Някои училища обаче имат собствен транспорт – това е малко по-добре. А как е станало?
Защо впрочем по времето, когато училището беше покровителствано, занятията започнаха не другаде, а на “Иван Шишман”? Значи всеки знае къде е по-добре. След като пострадахме толкова много след 89-та, защо случилото се беше представено като природно бедствие, за което никой не може да носи отговорност? Или е решено да се мисли, че имаме врагове, и че те ни причиниха това. Е, и така да е - като не си могъл да се справиш с тези врагове, защо още си там? Покани някой друг на твоето място, може пък той да успее.
3. Относно преподаването на антични езици и култура в други училища – значи смяташ, че всичко, което може да се направи в тази насока, вече е направено? А дали и някой друг освен теб и колегите от гимназията не би могъл да съдейства за тези неща? Защо да не попитаме?

Четвърто:
Не, не можем да поемаме отговорност за онова, което не зависи от нас. Но все пак има неща, които зависят. Ето например ако в специалността, където работя, се проведе конкурс, при който някой от участниците е несправедливо ощетен, и аз зная това, а не го кажа, и не настоявам за справедливо решение, значи ще съм отговорен за станалото. Това ще е вина.
Ако бъде предложена неграмотна дисертация и аз мога да преценя, че е неграмотна, но си замълча, и това ще е вина. Ако с колегите решим, че можем да я караме без катедрени съвети, а въпросите да се решават от двама-трима от нас, които заемат постове, и още двама-трима техни приятели и роднини, и никой не каже, че това е нередно, значи всеки поотделно ще е виновен (но някои повече). Ако колегите, навършили 65 години, решат да си работят като щатни преподаватели неограничено дълго, и аз не кажа, че така не става, ще съм виновен (но те не правят така, а се пенсионират, а ако някой не се пенсионира на 65, катедрата гласува изрично продължение на мандата му с една година, но няма право да го продължава повече от три години – и наистина не го продължава).
Ако Ректорът реши да се кандидатира за трети мандат и дори го спечели, макар че няма право, и никой не протестира публично, включително и аз, значи ще е виновен всеки, който не е протестирал – включително и аз. Но ще съм особено виновен, ако – протестирал или не – накрая се включа в ръководството като заместник-ректор през същия този незаконен трети мандат, пък ако ще да имам и най-прекрасни мотиви и идеи за развитието на учебното заведение.

Кому е от полза всичко това ли? Аз не мисля да се кандидатирам за директор на НГДЕК, нито имам фаворит за поста, нито нищо подобно. Просто съм бил свързан с училището и с това образование вече 28 години. Ако сега не кажа кое не е наред, кога да го кажа? Кой момент ще е по-удобен?
Мисля, че живот има, защото някой се съпротивлява на инерцията. Някога ние вършихме добра работа, но оттогава мина много време и не можем само да си повтаряме, че това е била много добра работа. Това е да паразитираш върху собственото си минало. Наистина са нужни нови проекти, даже като начало са нужни дори само жестове, но нови. Ти, да кажем, защо трябва да бъдеш вечно заместник-директор? Едно време не беше, и пак вършеше хубави неща. Ами кажи просто – благодаря за доверието, стига ми толкова, не искам да съм зам-директор, само ще си преподавам. Да видим кой ще стане заместник-директор на твое място. Как мислиш?

Николай

P.S.

Не виждам лесен начин да се сдобия с мейл-адресите на учителите в гимназията. Дали ти би могъл да ми ги изпратиш? Или да поръчаш на някой да ги изпрати? Иска ми се да изпратя текста на всеки лично. Пък и по принцип е добре да имам връзка с тях.

CUI PRODEST?

2006-05-08T20:21:00.000+03:00

ЗАКОНОВО ПРАВО НА ЛИЧЕН ОТГОВОР

CUI PRODEST?*

Здравей, Николай! Беше време, когато често се виждахме. Седяхме заедно и говорехме твърде малко, повече мълчахме. И така усещахме колко сходна е нашата мисловна чувственост. И това ни правеше съпричастни.
Сега обаче ти проговори. Проговори като Н.В.Гочев (спомняш ли си, че така надписваше контролните си). И аз, твоят Учител, възприех твоите думи, публикувани в тази елегантна, но кратка, Internet медийна изява, публикувана един месец преди Великден и наречена “За предстоящия юбилей на Класическата гимназия”, като истинско “Откровение”.
Досега тънех в безпросветен маразъм с елементи на мания за величие. Сега вече прогледнах, разбрах кой съм, как изглеждам, къде ми е мястото. И най-важното – прозрях каква вина несъзнателно съм трупал в себе си.
И така:

Първо: Какъв бях и какъв ще стана?
1. Бях склерозирал, скучен, кичозен и ритуален поддръжник на статуквото без никаква надежда. А колко просто и лесно било – Ново Настоятелство и всички ставаме чисто нови хора с идеи, енергия, инициативност и предприемчивост, дискутиращи за бъдещето и загърбили хан Аспарух.
2. Бях немарлив техник по класическа и хумунитарна поддръжка, който не става дори за възпитател в климатично училище. А колко просто и лесно било – всички “пенсии” в пенсия и всички се прераждаме, за да дочакаме законния срок на пенсията си. Трябва да се уважаваме, нали?
3. Бях безправен и послушен роб, който смирено мисли за своето оцеляване. А колко просто и лесно било – нека да дойдат “пролетта на промените” и “цветната революция” и всички ставаме граждани и истински личности, които имат бъдеще и то какво. Да живее Новото Време!
4. Бях привилегирован клиентелист, който се надува, че е над закона (засега, уви, без присъда!). А колко просто и лесно било – уволняват се всички и ... напред!!! Знам, че не настояваш точно мене да уволнят, но аз вече вдъхновено настоявам – УВОЛНЕНИЕ!!!
5. Бях щатен служител в НГДЕК с апетит за власт. А колко просто и лесно било – загърбвам канибализма и ставам суровоядец, а със спестените средства ще финансирам гимназията.

Второ: Как изглеждам?
1. Елитна мумия, обезобразяваща едни невинни млади души. (Знаеш, че аз съм шампион по доноси – анонимни, неанонимни, писмени, устни – всякакви. В последния, най-злостния донос, прочетох нещо сходно, но беше формулирано малко по-меко.)
2. Глупаво самодоволен, заспал, архаичен окаяник, който дори не е възпитаник на гимназията.
Николай, в “Откровението” няма отговор как да се преодолеят тези негативни “ейдола”. Затова напиши, моля те, кратък “Малък млад пробудник”. Благодаря предварително!

Трето: Къде съм бил и къде ми е мястото?
1. Прозрях, че съм работил в погребалното бюро “Надежда всяка оставете” с ограничено работно време: от понеделник до петък – 800 – 1345, събота и неделя – почивен ден. Нищо, че хорът на НГДЕК непрекъснато е канен и изнася концерти в България и чужбина. Нищо, че Античният театър три последователни години беше поканен на четири фестивала в Италия, като постановките бяха изнесени на латински и италиански език. Нищо, че печелим награди в Арпино и Атина. (Победителят ни миналата година бе наречен “пръв сред първите” на Първия международен конкурс за превод от старогръцки език в Атина). Нищо, че представители на гимназията бяха официално поканени на закриването на Олимпиадата в Торино.
2. Прозрях, че съм работил в периферно училище със затихващи функции. (Прозрях елементарната логика: мястото определя качеството). Нищо, че се изтерзахме, докато търсехме нещо, в което да учим, ако трябва и на три смени. Нищо, че руината, която ни отпуснаха, заприлича поне малко на западен колеж. (Признавам, че отказахме на кмета Янчулев разкошната сграда в центъра на Белене, която той великодушно ни предлагаше).
3. Прозрях, че съм работил в едно ЕООД-монополист, възпиращо всичко ново, предприемчиво, инициативно и младо в хуманитаристиката, задушаващо в зародиш всеки опит за латинизацията на българското образование. Нищо, че учебният план и всички учебни програми бяха предоставени на тогавашната директорка на Варненската гимназия. (След намесата на титулувани особи от СУ обаче Варненската гимназия стана тя, каквато стана). Нищо, че цялата документация бе предоставена и на директорката на Априловската гимназия. (Лично аз изработих специална програма по история на Античната култура за Априловската гимназия). Нищо, че тогавашната директорка на гимназията в Кюстендил непрекъснато в продължение на година пътуваше до София, за да създаде филиал на НГДЕК в Югозападна България (Лично аз бях няколко пъти в Кюстендил за оказване на “експертна помощ”).
Но къде ми е мястото? Ясно е – на улицата под обгрижващите ласки на министър Емилия Масларова. Но не само моето място е там, а и на всички мои колеги. Справедливо е!!!

Четвърто: Каква е моята вина?
Вината ми, моята вина, изведнъж се откри пред мене в цялата си уродливост! Затова заявявам: Поемам вината!
1. За Септемврийското въстание (и двете)!
2. За подписването на Варшавския договор!
3. За хан Аспарух и преминаването му отвъд Дунава!
4. За това, че тогавашният диктатор на България имаше дъщеря!
5. За победата на Лукашенко в Беларус!
6. За това, че софийското метро не стигна до Интерпред и Младост!
7. За това, че Роналд Рейгън (ах, колко го мразех!) изкара два мандата въпреки възрастта си!
8. За това, че съм преподавал на връстници на потъпкването на пражката пролет и окупацията на Чехословакия.
В “Откровението” пише: “Наближава 2007 г.”. Ето още едно откровение! Затова призовавам: Ако не влезем в Европейския съюз, то поне да закрием НГДЕК “Константин Кирил Философ” (това е цялото наименование на гимназията). Тридесет години стигат!!!

Въпреки “Откровението обаче все още ме гложди въпросът Cui prodest?

Николай, надявам се скоро пак да помълчим заедно!

Огнян Радев
техник І клас по един занемарен език и “някаква си измишльотина”
възраст: 51 години (в очакване на пенсия)
роден 4 месеца и 8 дни преди подписването на Варшавския договор

* CUI PRODEST - "Кой има полза?". Съкратено от "cui prodest scelus, is fecit" (Сенека, "Медея") - "Който има полза от престъплението, той го извършва".

За предстоящия юбилей на Класическата гимназия

2006-05-08T20:13:00.000+03:00

Наближава 2007 г., а с това и 30-годишнината от основаването на Класическата гимназия (НГДЕК). Това е кръгла годишнина и дава повод да се каже нещо за училището и за неговата мисия като образователна институция. Някой би допуснал, че годишнината може да стане и повод да се предприеме нещо с цел подобрение: било в дейността на самото училище, било в разпространението на продукта, който то предлага – гимназиално класическо и хуманитарно образование.
Нека да кажа какво ще се случи на този юбилей, ако нещата вървят както са вървели досега.

1. Директорът на НГДЕК, г-жа Гергина Тончева, дава интервю за някой от многотиражните всекидневници, в което споделя, че гимназията е единствена по рода си, издържала е изпитанието на времето, откърмила е множество питомци, които взеха хляба в ръцете си (станаха учители и университетски преподаватели, депутати, журналисти, режисьори, пишат книги, някои емигрираха и разнасят славата ни по света).
2. По някоя от националните телевизии се излъчва кратък филм за гимназията, който съдържа едно основно интервю, излишно е да се казва с кого, и няколко кратки изказвания на най-изтъкнатите възпитаници.
3. провежда се празненство в централната зала на някоя представителна сграда (НДК, Народния театър, в краен случай аулата на СУ), където се произнасят речи и приветствия, има цветя, старите alumni си кимат, макар и с отегчение; от подиума се казва, че делото на гимназията ще пребъде, защото е такава орисията й.

Аз, уважаеми читатели, от години вече не следя тези медийни изяви, тъй като познавам сценария и съдържанието на словата, смея да кажа, в детайли; и не посещавам празненствата, защото зная, че там ще се чувствам като на погребение, на което няма нито един опечален - тъй като покойникът от дълги години е бил напълно безразличен на всички присъстващи.

Тези редки и скучни акции в публичното пространство, тези безсъдържателни речи, препълнени с клишета и с архаични, за да не кажа нещо по-грубо, метафори, тези склеротични и кичозни ритуали не служат за нищо, освен да прикриват окаяното състояние на някога процъфтяващото училище, и да поддържат едно десетилетно статукво - с надежда, уважаеми читатели, за какво?

Не е необходимо човек да бъде щатен или хоноруван служител в НГДЕК, за да се досеща как стоят нещата там. Достатъчно е да прави нещо, свързано с хуманитарното образование и изискващо контакти с хора, които са учили, работили или в момента работят на това място. Ситуацията е следната.

1. Училището се намира в сграда, разположена в далечната периферия на града. Няма и никой не може да каже дали някога ще има поносим транспорт. Учителите и учениците губят между два и четири часа на ден само за пътуване.
Някой интересувал ли се е какъв е ефектът на това обстоятелство върху качеството на учебния процес? Някой може ли да предположи какъв брой добри потенциални ученици се отказват от намерението да получат класическо образование само заради това неудобство? Наистина ли някой смята, че едно хуманитарно учебно заведение не губи нищо от изолацията си от града (а това е столичен град!) с неговите културни и държавни институции и с неговия обществен живот, който се вижда най-добре в центъра? Ами нали хуманитарното образование съществува точно заради обновлението и богатството на този обществен живот? Коя от по-старите елитни столични гимназии не е в центъра на града?
Това са въпроси, на които, надявам се, никой няма да се осмели да дава цинични отговори от рода на “нашата мисия е свята и иска себеотрицание” или “ами като няма градски транспорт да си дойдат с личните автомобили!”

2. Ръководството на училището не е претърпяло персонална промяна в продължение на 29 (двадесет и девет) години. Единственият учител (самият той изтъкнат преводач от латински и старогръцки), който си позволи да забележи, че прекомерното управленско дълголетие не е от полза за никоя общност, напусна преди около 10 години.
Нека да обърнем внимание на читателя, който сигурно вече си е помислил, че възрастните хора трябва да бъдат уважавани, а пенсиите у нас са ниски, че НГДЕК е държавно учебно заведение, а не частно предприятие; и още повече, че то съвсем не е собственост на своя директор (назначен преди 29 години, с покровителството, както е известно, на дъщерята на тогавашния диктатор). И след като то се издържа с държавни пари, то и всеки български данъкоплатец би могъл да се заинтересува защо някои от работещите в него се пенсионират на определена възраст (60-65 г.), а други – когато пожелаят. Каква да бъде обстановката в едно учреждение, където всички виждат, че ръководителят, държавен служител като останалите, показва независимост от закона в продължение на десет, петнадесет и повече години? Нали тези учители трябва да бъдат не само техници в работата си, но и някак възпитатели? Какви възпитатели ще са хора, който търпят години наред в собственото си общество очевидно беззаконие, мотивирано единствено от апетита за власт (колкото и нищожна да е тя) и страха от пенсиониране, което се мисли като социално декласиране?
Това, уважаеми читатели, се случи, защото шефът на НГДЕК съумя да се обгради с хора, възпитани в едно общество на безправие и възприели неговите нрави и ориентири за поведение (оцеляване). Тогава главната грижа на управляващите беше да създават клиентели чрез раздаване на привилегии. Така и самата гимназия, управлявана в този дух и до днес, се превърна в общност, където законността е абстракция (ако шефът е над закона, ние защо да сме под него?), където е по-важно да си послушен, отколкото предприемчив, “ритуалите” са по-важни от новостите, а най-важно е глупавото самодоволство, претенцията за “елитарност”, за “гордост от...” – от какво? Най-вероятно, гордост, че положението е такова, каквото е от отдавна, и че правилните хора продължават да си управляват. (Днес, извинете за досадното обръщане към актуалността, Лукашенко спечели третия си мандат като президент на Беларус, и то с разгромяващо мнозинство. Вижда се, че и там много хора са горди от нещо).

3. Да видим по какъв начин НГДЕК, с отговорността на своя десетилетен образователен опит и при наличието на повече от хиляда alumni, се грижи за разпространението на класическото образование в страната.От интернет-страницата на училището (http://ngdek.com/) узнаваме, че “НГДЕК възроди класическото, хуманитарно образование и подпомага развитието на други училища в страната - Априловската гимназия в Габрово, Хуманитарна гимназия във Варна, Хуманитарна гимназия в Сливен, Хуманитарна гимназия "Неофит Рилски " в Кюстендил и др.”
Че НГДЕК възроди класическото образование през 70-те и 80-те години на миналия век, доколкото това можеше да стане в границите на едно средно училище, е вярно. Но и хан Аспарух положи някога усилия да основе държава отсам Дунава, и заслужава похвала за това. Нас обаче ни интересува какво се случва днес – както с държавата и с обществото, което я ползва, така и с хуманитарните гимназии и с класическото образование, което се разпространява чрез тях.
Как точно НГДЕК подпомага развитието на други училища в страната? С експерти, с информация, с учебни материали? В какъв обем? Как се осъществяват контактите? В каква насока изобщо е помощта?
Ако гимназията има нещо, с което да се отличава от всички останали училища, това е традицията в преподаването на класически езици и антична (и средновековна) цивилизация. Следователно това е стоката, което тя може да предложи. Е, какво се е случило с преподаването на тези дисциплини в споменатите училища, или пък в неспоменатите “други”? Убеден съм, нищо, заслужаващо отбелязване. През последните десетилетия в Катедра Класическа филология са постъпили само двама възпитаници на различно от НГДЕК училище, в което е имало преподаване на класически езици (Хуманитарната гимназия във Варна). Това стана преди около 12 години. Не съм срещал сред студентите по античност в СУ представители на гимназиите в Габрово, Сливен и Кюстендил. Не познавам нито един (освен споменатите двама) студент или колега с класическа подготовка, получена в някое от тези четири училища. За “другите” вече не мога да съм сигурен.
Каква е тази помощ, която фактически не съдейства за разпространяване на основния предмет на дейност на НГДЕК? Да не би да си я пазим само за нас (дейността)? Ами как е положението в София? Наистина ли никоя от софийските гимназии не проявява никакъв интерес към това, което може да предложи НГДЕК? Да не би училището, сиреч ръководството, да си е харесало положението на монополист и ловко да го поддържа? И хитроумно да разпространява мнението че, “виждате ли, то към тези работи няма голям интерес, защото те са много сложни и възвишени, и са за малцина, така че ние тук сме предостатъчни – който е дошъл при нас, той вече е доказал причастност към духовното и възвишеното, а на останалите не им трябва, пък и работа мъчно се намира, но ние нашите деца добре ги подреждаме, ама за повече места няма”. Точно така се говори, драги читатели, и младежите от училището си ги възпроизвеждат тези приказки, защото това е елитарност даром, възпитаваща в мързел и надменност, но пък приятна – правиш или не правиш нещо, пак си голяма работа. Целта е видна – да не се променя нищо. Цената – мумифициране на институцията и обезобразяване на едни невинни млади души.

Толкова за ситуацията днес. Какво трябва да се направи?

1. Да се сбогуваме с уважаемата директорка – колкото по-бързо, толкова по-добре – най-добре от тази пролет. Не е чак толкова важно кой ще заеме поста й. Все пак е по-добре да бъде млад човек с идеи за развитие на училището, отколкото връстник на Варшавския договор или на Септемврийското въстание.
2. Да организираме истинска, а не театрално-тържествена дискусия за бъдещето на гимназията и за развитието на средното класическо образование изобщо. На тази дискусия да изберем Настоятелство – значи съвет от дейни хора, но не единствено възпитаници на гимназията, нито само хуманитари, нито само родители на днешните ученици, а хора с различни професии и възможности, които просто виждат смисъл да съдействат за финансирането на училището, за преместването му в достъпен район на столицата и за раздвижване на присъствието му в образованието и обществения живот. Така ще се събуди и инициативността на сегашните преподаватели, сред които има достатъчно млади и способни хора; на самите ученици, а и на бившите възпитаници.
3. Да се свържем (а не да имитираме връзка) с училища и общини в страната и да започнем работа за разпространяване на дейността на класически образованите хуманитари. Защото класическото образование на Запад (където донякъде сме и ние, макар и това да не харесва на всеки) не трябва да е хоби за малцина избрани, а трябва - и може - да е възможност за създаване на индивиди с действаща езикова, историческа, естетическа и гражданска култура. Без множество такива хора ние няма да създадем цивилизовано и свободно общество.

20 март, 2006 г.

Николай Гочев

СУ “Св. Климент Охридски”
Асоциация за Развитие на
Университетското Класическо Образование

e-mail: leda@tradel.net

Класически вълнения

2006-05-08T17:05:00.000+03:00

По доста заобиколен път вчера до мен достигна една дискусия, която ме настъпа по позабравен мазол - случващото се и неслучващото се в класическата гимназия НГДЕК "Константин Кирил Философ". Бих могла да бъда окачествена като невъзпитан възпитаник на гимназията, тъй като нито храня традиционния класически шовинизъм, нито се свеня да критикувам училищната политика, нито ходя по училищните празници, нито принадлежа към някоя от сплотените класически колегии. Но въпреки всичко както всеки друг, получил заветния пръстен при дипломирането си, аз също се чувствам дълбоко свързана с училището - за добро или за лошо. Така че тази дискусия не може да ми бъде безразлична.

Най-напред няколко думи за участниците в тази дисукусия. Преди около месец и половина Николай Гочев, възпитаник на Класическата гимназия, понастоящем виден елинист, преводач и преподавател в катедрата по Класическа филология на СУ "Климент Охридски" в своя "Internet медийна изява" (точното място на публикацията засега ми е неизвестно) отправя доста люти критики към ръководството на НГДЕК. Трябва да призная, че името ми беше абсолютно непознато. Прекарах в катедрата по Класическа филология не повече от два месеца преди повече от пет години и оттогава по личен избор нямам никакъв досег с класическите среди. Отговорът от страна на Гимназията идва от дългогодишния заместник-директор Огнян Радев, преподавател по антична култура и старогръцки език, безспорният авторитет сред учителската колегия.

В следващите три постинга ще публикувам думите, които двамата си разменят.

Сканди бисери

2006-05-05T22:12:00.000+03:00

Отдавна се каня и ето, че настъпи моментът да събера в един постинг любимите си кръстословични бисери. Преди няколко седмици докато бях на почивка в Сандански попаднах на едно уникално издание: "По-голямо леко сканди", брой 2. Авторът на кръстословиците предвидливо никъде не си е упоменал заглавието - разбираемо. Във всеки случай си донесох книжката в Германия и все още се разведрявам с нея в тежки моменти - имам поне още двайсетина нерешени кръстословици. Но дори и когато ги реша, мога да си я препрочитам чат-пат - оградила съм си всички попадения за повторна ревизия. Ето и някои от избраниците ми (списъкът ще бъде допълван):

- комбайн за вадене на моркови - морковокомбайн
- фенка на емпириосимволизма - емпириосимволистка
- единият от два тимпана - тимпан
- манастир за абати - абатство
- изговорът на германското "R" - ер
- женски вариант на името Ютко - Ютка
- трицифрено число - шестстотин и двайсет
- нещо, което цвърка - цвъркало
- истина с доказване (математ.) - теорема
- земен червей - глист
- вещество за миене на зъбите - паста
- човек, който преработва мляко - млекопреработвател
- племе от тюркийци - тюрки
- камък за ониксови украшения - оникс
- разкол - ерес
- жена вратар - вратарка
- израстъци на пръстите - нокти
- психично състояние - психика
- дупе, дирник - задник
- роднина по сватовство - сват
- инструмент за тъпанар - тъпан
- машина за рязане на слама и силаж - сламосилажорезачка

to be continued...

Германецът и природата

2006-05-05T18:31:00.000+03:00

Тук най-сетне настъпи живописна пролет. Дърветата са отрупани с красиви, ярки цветове, китните, безупречно поддържани градинки в квартала гордо показват цветните си лехички, повечето от които образуват предварително конципирани геометрични форми, а брезата пред прозореца ми се раззелени. Входните врати на къщите са декорирани със спретнати алпинеуми и работата в градината е по-усилена отвсякога. Ухае на прясно окосена трева, а вятърът приятно подухва в косата ми докато карам колело край реката, където от едната ми страна момиче хвърля трохи на патките, от другата ми страна на крайречната ливада групичка младежи си прави барбекю, а отборът по жонглиране на Университета провежда тренировка на открито. Зад мен и пред мен фучат велосипедисти и ролерскейтъри, а над главата ми прелита малко ято ритмично покрякващи лебеди, стегнато във V-образна форма. Спирам да ги погледам и да вдишам дълбоко. Мирише на германска пролет.

"На едно място между Берлин и Дрезден Джордж, който от четвърт час внимателно беше гледал през прозореца, каза:
- Защо в Германия имат обичая да слагат пощенските кутии горе на някое дърво? Защо не ги закачат на входната врата, както ние? Не бих искал да се катеря на дърво, за да си прибера писмата. Освен това не е справедливо спрямо раздавача. Като оставим това, че е много уморително, за един тежък човек разнасянето на писма вечерно време, когато е ветровито, положително трябва да е опасна работа. Щом така или иначе я слагат на дърво, защо поне не я сложат на по-ниско, ами винаги по най-горните клони? Но може би е несправедливо да ги осъждам - продължи той с хрумнала му нова мисъл. - Не е изключено германците, които в много отношения са по-напред от нас, да са усъвършенствали службата с пощенски гълъби. Но и да е така, все пак смятам, че щеше да е по-разумно да обучат птиците, щом вече се занимават с това, да оставят писмата по-близо до земята. Ваденето на писмата от тия кутии трябва да е трудно дори за обикновения германец на средна възраст.
Аз проследих погледа му през прозореца и казах:
- Това не са пощенски кутии, това са птичи къщички. Трябва да разбереш тоя народ. Германецът обича птиците, но той обича прибрани птици. Птица, оставена сама на себе си, вие гнездо, където й падне. Гнездото не е красиво нещо според немските схващания за красота. По него няма никъде и мъничко боя, никакво украшение от мазилка околовръст, нито дори някакво знаменце. Завърши ли гнездото, птицата продължава да живее извън него. Хвърля разни неща на тревата: съчки, остатъци от червеи, какво ли не. Тя се люби, кара се с другаря си и храни децата си пред хорските очи. Това шокира немския стопанин. Той казва на птицата:
- За много неща те обичам. Обичам да те гледам. Обичам да те слушам как пееш. Но не обичам навиците ти. Приеми тая кутийка и оставяй нечистотиите си вътре, където няма да ги виждам. Излизай, когато искаш да пееш, но уреждай домашните си въпроси вътре. Седи си в кутията и не замърсявай градината.
В Германия човек всмуква любовта към реда с въздуха, в Германия бебетата тактуват с дрънкалките си, а германската птичка се е научила да предпочита дървената къщичка и да гледа с презрение малкото нецивилизовани отвъргнати, които продължават да вият гнезда по дърветата и храстите. С течение на времето - всички сме убедени - и сетната немска птичка ще заеме определеното й място в общия хор. Това тяхно разноглас и безредно цвърчене сигурно дразни педантичния немски ум: липсва му методичност. Обичащият музиката германец ще го организира. Някоя по-издръжлива птица с особено добре развита гуша ще бъде обучена да го дирижира и вместо да си хабят силите в четири часа сутринта в някоя гора, те ще пеят в обявения час в градината на някоя бирария под акомпанимента на пиано. Работите вървят натам.
Нашият германец обича природата, но представата му за природа е като за сладкозвучна небесна арфа. Той много се интересува от градината си. Засажда седем храста рози в северния край и седем в южния и ако не пораснат в същата големина и форма, това го тревожи и не може да спи нощем. Слага пръчка до всяко цвете и го връзва. Това разваля за него общия вид на цветето, но той изпитва задоволство при мисълта, че то стои там и се държи както трябва. На басейна е сложен цинков ръб и всяка седмица той го сваля, занася в кухнята и го излъксва. В геометричния център на моравата, която понякога е колкото покривка за маса и е заобиколена от ограда, той слага порцеланово куче. Германците много обичат кучета, но като правило предпочитат да са от порцелан. Порцелановото куче никога не прави дупки на моравата, за да крие кокали, и никога не разравя лехите със задните си крака. От гледна точка на германеца то е идеално куче. Стои си, където го сложиш, и никога не е там, където не го искаш. Може да ти го направят да отговаря до съвършенство на всички последни изисквания на Клуба на любителите на кучета или пък може да задоволите личната си прищявка и да се сдобиете с нещо единствено по рода си. Не сте ограничен, както при другите кучета, от породите. Като е от порцелан, можете да имате синьо или розово куче. Срещу малко повече пари можете да имате куче с две глави.
На определена дата есента той заравя цветята и храстите си с пръст и ги покрива с китайски рогозки, а на определена дата напролет ги изравя и изправя отново. Ако се случи да е изключително хубава есен или изключително закъсняла пролет, толкова по-зле за нещастното растение. Никой истински германец не би допуснал в установения от него ред да се намеси такова непокорно нещо като слънчевата система. Като не може да регулира времето, той не му обръща внимание.
Между дърветата любимецът на нашия германец е тополата. Други безредени народи може да възпяват чаровете на столоватия дъб, клонестия кестен, кичестия бряст. За германците всичките те са грозни със своето своеволие и неприбраност. Тополата расте, където я посадят и както я посадят. Тя няма собствени непристойни и чепати хрумвания. Не желае да се люшка или разклонява. Расте си правичка и направо нагоре, както подобава на едно германско дърво, и затова германецът постепенно изкоренява всички други дъревта и ги замества с тополи.
Нашият германец обича природата, но я предпочита, както казала светската дама за благородния дивак, по-облечена. Той обича да се поразходи през гората... до някой ресторант. Но пътеката не бива да бъде много стръмна, трябва да има постлана с тухли вадичка от едната страна, за да я отводнява, и на всеки двайсетина крачки трябва да има пейка, за да може да си почине и да избърше потта от челото си, защото нашият германец би се решил да седне на тревата по-трудно, отколкото на английски епископ би му хрумнало да се търколи по някой планински склон. Той обича да намери там каменна плоча, на която е написано какво да гледа, и маса и пейка, където да може да седне, да пийне и хапне скромно бира и "belegte Semmel", които предвидливо е донесъл със себе си. Ако отгоре на всичко намери заковано на някое дърво полицейско разпореждане, с което му се забранява да прави едно или друго, това събужда у него допълнително чувство на спокойствие и сигурност.
Нашият геманец дори няма нищо против девствената природа, при условие че не е прекалено девствена. Но ако я сметне за твърде дива, залавя се да я опитоми. Спомням си как в околоностите на Дрезден бях открил живописна тясна долина, която се спускаше надолу към Елба. Лъкатушещият път вървеше край планински поток, който на протежение от около една миля се мяташе и пенеше връз скали и камънаци между обрасли с гори брегове. Вървях по нея пленен, докато след един завой внезапно видях пред себе си група осемдесет до сто работници. Те бяха заети с прочистването на долината и с придаване приличен вид на тоя поток. Всички камъни, които пречеха на течението, внимателно се вадеха и откарваха настрана. Бреговете от двете страни се изграждаха с тухли и се циментираха. Надвисналите дървета и храсти, преплетените лози и виещи се растения се изкореняваха и се подкастряха. Малко по-нататък стигнах до свършената работа - планинска долина, каквато трябва да бъде според германските схващания. Водата, сега широк, муден поток, се движеше по изравнено, чакълесто корито между две стени, увенчани с каменен парапет. На всеки сто крачки тя леко слизаше надолу по три дървени площадки. От двете страни брегът беше разчистен на известно разстояние и на еднакви интервали бяха засадени млади тополи. Всяка фиданка бе заградена с плет и вързана за железен прът. Местната община се надява в течение на две години да "завърши" тая долина по цялото и протежение и да я направи подходяща за разходките на склонния към ред любител на германската природа. На всеки петдесет крачки ще има пейка, на всеки сто крачки - полицейска разпоредба, на всяка половин миля - ресторант.
Те правят същото от Мемел до Рейн. Просто разчистват страната. Спомням си много добре долината на Вер. Едно време тя беше най-романтичният пролом в целия Шварцвалд. Когато за последен път слизах по него, няколкостотин италиански работници, докарани там, усилено работеха, учеха буйната малка Вер как трябва да тече, иззиждаха бреговете й тук, взривяваха скалите й там, правеха й циемнтови стъпала, по които да слиза въздържано и без да вдига шум.
Защото в Германия не се говорят глупости за волната природа. В Германия природата трябва да се държи прилично и да не дава лош пример на децата. Германският поет, ако видеше води да се сриват надолу, както Сауди малко неточно описва сриването на водите на Лодор, щеше да бъде твърде много изумен, за да се спре и да ги опише в стихове с алитерации. Той щеше да побърза веднага да съобщи за тях на полицията. Тогава тяхното пенене и техният рев щяха скоро да секнат.
- Хайде, хайде, за какво е цялата тая шумотевица? - щеше строго да каже на водите гласът на германските власти. - Знаете, ние не можем да допуснем подобно нещо. Слизайте надолу тихичко, не можете ли? Къде мислите че се намирате?
И местната германска община щеше да снабди тия води с цинкови тръби и дървени корита, и виещи се стълби и да им покаже как да текат надолу съзнателно, по германскя начин.
Уредна страна е тая Германия."

Из "Трима на бумел" от Джером К. Джером

Да търсиш Бог

2006-04-30T23:12:00.000+03:00

"Да търсиш бог често прилича на това да търсиш игла в купа сено. Знаеш, че трябва да е паднала някъде там, но трудът да я намериш ти изглежда causa perduta. Имаш три варианта. Първият е да поразровиш отгоре, отгоре и да се откажеш - майната му. Бог е мъртъв.
Вторият е да проявиш непоколебимост, граничеща с инат - тук е, значи трябва да я намеря, ако ще да е стрък по стрък, зарязвам всичко и се посвещавам единствено на търсенето на иглата - стръкче сено по стръкче сено. Така метафорично си докарваш разголване на всеки детайл от същността си и чат пат се натъкваш на овнешки курешки, бодли, смачкани детелини, какво като може да са били четирилистни някога. Така се сдобиваш и с арогантността да твърдиш, че си много специален задето знаеш какво съдържат всички съставни части на сеното. За теб то никога вече няма да носи нито идеята за урожай, нито ще има аромата на тръшната върху сеното жена. Ако тръгнеш да ровиш по този начин в сеното, рискуваш да се изправиш лице в лице с болки, които може и да си забравил като одраскано коляно на дете, със страхове, които са ти пречили да протегнеш ръка към друго човешко същество, и още купчини с грешки, всякакви подлости, които си извършил, докато нехайно си мислеше, че не си такъв човек. Ще ти се прииска да се откажеш от повечето земни наслади, за да не рискуваш да натрупаш още боклук. Ще започнеш да страниш от хората, сякаш идват при теб само за да те затрупат с още сено и още плява, за да не можеш ти да си намериш иглата. И да, ако си упорит, ще намериш иглата. Ще си зашиеш ризата, но рискуваш да се почувстваш като Дороти от Магьосникът от Оз, когато откри, че той е инсталация - "за какво бих толкова път, един вид". И да си принуден да си зададеш още по-бруталния въпрос - добре, видях всичко, разпръснах всички илюзии, научих всичко, намерих и овеществяванетo на Бог - а сега накъде? И най-много да изкрещиш към небесата Quo vadis, Domine?
Третият подход е този на пълния глупак. Загубил иглата, загубил я. Но миризмата на прясно сено, ах тази миризма! И жената, в това сено, ах тази жена! И приятелите, с които беше такава веселба, докато събирахме сеното, ах тези чудесни приятели! И жената, която риза ми уши, ах тази жена! И детето, което ни се роди, ах това прекрасно дете!
Да търся бог ли? А кой направи светът толкова прекрасен?"

Стоян Момчилов

През девет планини в десета

2006-04-21T14:44:00.000+03:00

"Чувала съм за хомосексуални хора, които са били изоставени от родителите си, но досега не съм срещала такива. Понякога говорим с приятели на тази тема. Те също са чували за изоставени от семействата си хомосексуални хора... но и те не са виждали такива... Доста съм се интересувала от този въпрос целенасочено.
Обаче пък познавам хомосексуални хора, които за да го скрият - изоставят те семействата си. И хукват през девет планини в десета... в чужди държави... търсейки какво? Анонимност.
Търсещи място, където никой няма да се интересува от тях, където ще са празно пространство и където ще могат спокойно да влезнат в гей или лес клуб и да измъкнат нещо за вечерта. Спокойно... защото дали са гей... дали умират... дали са болни или щастливи... това на никой от околните не му пука.

Има много причини да се разкриеш... има много причини да НЕ се разкриеш... Всеки сам си слага плюсовете и минусите на кантарчето и преценява.
Но в едно съм убедена до безкрайност... Че няма как да живееш скрито, в страх от разкритие, маскиран, с едно лице за обществото и друго за личния ти живот... и да постигнеш хармония... да преживееш щастлива връзка... да имаш планове за бъдещето...
Ден след ден и ден за ден... секс след секс... дните се изнизват... годините се натрупват... и огромна е горестта на един самотен и дърт.... мммм... гей.

А няма връщане назад и втори опит..."

елия