вторник, януари 12, 2010

Елизабет Гилбърт за креативността и опитомяването й

Нещо дълбоко подповърхностно ми допадна в тази презентация на Елизабет Гилбърт, излъчена в рамките на TEDxBG 2010. Освен сладкодумието, хуморът и необичайната тема, които сами по себе си заслужават 20-те минути инвестирано време, ме захласна и една полуосъзната-полуинтуитивна близост между начина, по който тя е избрала да общува със своя "гений" и начина, по който аз се опитвам да общувам със скритата си същност. А това ми вдъхва кураж.

Ето и презентацията. От менюто могат да се включат и субтитри на български. Приятно гледане.

петък, януари 08, 2010

Google Gadgets и Ubuntu: лесният начин

Проектът Google Gadgets for Linux представлява оупън сорс имплементацията на платформата Google Gadgets за Линукс и позволява да се интегрират директно върху десктопа всевъзможните "приспособления" (българският превод на Gadget?), досущ както при системата Google Desktop под Windows.

На страницата на проекта в Google code платформата се предлага за сваляне единствено като сорс код и въпреки подробните обяснения как да се компилира и инсталира, процесът явно рядко минава като по вода.

Ако не сте спец и ползвате Ubuntu обаче, има и много по-лесен начин - готовият пакет предоставен от John Carr. Ето и стъпките:

1. Отворете Synaptic (System->Administration->Synaptic)
2. От менюто, изберете Settings->Repositories
3. Изберете "Other Software" и чрез бутона "Add" добавете един по един следните два реда (APT lines):

deb http://ppa.launchpad.net/googlegadgets/ppa/ubuntu hardy main
deb-src http://ppa.launchpad.net/googlegadgets/ppa/ubuntu hardy main

4. След като се убедите, че двата нови реда са отметнати, върнете се в главния прозорец на Synaptic и напишете google-gadgets в полето за търсене. Отметнете за инсталация google-gadgets-gtk (за момента по-добър вариант от google-gadgets-qt) и довършете инсталацията.

Ако забележите, че двата източника горе са спрели да работят, моля оставете ми един коментар.

четвъртък, януари 07, 2010

Автоцелувка

Допирам уста
до огледалото
и то ми отвръща
с хладните си устни
и със топлия ми дъх.

Опростен вариант
на сложната автоцелувка,
издействана от друг.

Измама

Малко тъмно петънце
зърнато с края на окото.
Идва моят ред да посегна
към питата с късмета.

Несправедливо е за тях, че го зърнах.
Несправедливо е за мен, че го зърнах.

Пресягам се и взимам
парчето с тъмното петънце.

неделя, януари 03, 2010

Експериментът: извънтелесни преживявания

Надявам се това да бъде първият от поредица постинги, посветени на един особен експеримент, с който се заех преди известно време. Целта на експеримента е лично да потвърдя или отхвърля твърденията за съществуването на така наречените извънтелесни преживявания.

Нека започна с това, че не съм религиозна, не вярвам в астрологията, нито в края на света през 2012 година. Считам, че съм сравнително интелигентен човек и подхождам към повечето въпроси с критично мислене. Разбира се, както повечето хора, често се случва да правя или приемам предположения сякаш са безапелационна истина. Но като цяло за мен е от съществено значение да знам, а не да вярвам.

В същото време, не съм изцяло удовлетворена от положението в съвременната наука. Макар научната рамка да е създадена така, че да е възможно за всеки да проследи основанията за всяко твърдение, все пак в основата й си остават аксиоми и теории. Научната теория е модел, обясняващ определени емпирични наблюдения. Тя е добра ако е най-простото обяснение, ако включва в рамката си всички досегашни наблюдения и прави добри предсказания. Има ли при това положение науката основание да отрича като невъзможни твърдения, просто поради липсата на доказателства/наблюдения? Или по-скоро е редно да остане неутрална? А ако дадено наблюдение изглежда, че противоречи на съществуващи теории? В такъв случай това наблюдение или трябва някак да бъде вместено в съществуващата теоретична рамка, или рамката да бъде разширена така, че да обяснява и това явление. Склонна съм да допусна, че в научните среди се гледа с такова пренебрежение на наблюденията, излизащи извън рамката, че автоматично и прибързано се намира конвенционално обяснение, без да се обърне внимание на всички наблюдения и на всички детайли. Разбира се, с пълчищата шарлатани под път и на път, аз самата обикновено изпитвам подобно пренебрежение.

А най-фундаменталното предположение в науката пък е, че има някаква обективна реалност, която може да бъде обективно измервана. Макар това предположение да е напълно адекватно и да дава отлични резултати на практическо и експериментално ниво, все пак е предположение. И не виждам какво пречи постулатите и теориите на съвременната наука да са просто грубо приближение на някаква по-дълбока реалност, което дава удовлетворителни резултати на нивото на грануларност, в което живеем съзнателния си живот.

В крайна сметка, всичката информация, която постъпва към нас от така наречената заобикаляща ни обективна реалност, в това число и научните свидетелства, постъпва през сетивата ни. Нямаме пряк достъп до суровата информация/реалност, а само до интерпретацията й от мозъка ни. А суровият сигнал, какъвто и да е той, може да бъде филтриран, променен, обогатен, дори изцяло симулиран. Вярно е, че си помагаме с безброй хитроумни уреди, с които сме могли да открием и използваме неподозирани аспекти на реалността, като например електромагнитните вълни. Но нашите уреди могат да бъдат изградени единствено от материалната реалност, която сме способни да възприемаме, а това поставя и крайната граница на възможностите им, която няма как да бъде заобиколена дори от човешката изобретателност. Така че ми се струва, че освен да измерваме тази обективна реалност и да търсим единствено там нашите доказателства, е напълно основателно да търсим познание и поглеждайки навътре.

От години изпитвам силно вътрешно противоречие, когато мисля по тези въпроси. От една страна не искам да бъда един от онези хора, които избират да вярват в небивалици, понеже не се чувстват добре в кожата си и в света и търсят някаква вълнуваща алтернативна реалност. Питам се също, защо така наречените паранормални явления като телепатията, телекинезата и извънтелесните преживявания не са били доказани по убедителен и общодостъпен начин, ако наистина съществуват? Защо досега никой не е грабнал милионa на Джеймс Ранди? От друга страна започва да ме гложди съмнението в методите на науката що се отнася до нашето вътрешно пространство. И до днес психологията не е универсално считана за наука - именно понеже поради липсата на обективни измервания невинаги е възможно една теория да бъде категорично опровергана (което е едно от основните качества, изискващи се от научната теория). Така се насочвах ту към идеята, че се самозаблуждавам като малко дете, ту към самокритиката, че приемам прекалено лесно общоприетите разбирания.

И така докато един ден не разбрах, че няма да получа удовлетворителен отговор, ако не опитам да го намеря сама. Винаги мога да избера да вярвам в нечии убеждения, но в момента, в който си спомня, че това е просто вяра, съмнението ще се появи отново. Така че взех решението да направя каквото е по силите ми, за да проверя от първа ръка, дали гореспоменатите аномалии действително съществуват. Разбира се, по този начин мога единствено да ги потвърдя, не и окончателно да ги отхвърля. Отлично съзнавам колко налудничаво звучи. Но ми се струва, че все пак опитът си заслужава. Може би за друг е възможно да достигне до истината без да си губи времето. Но за себе си просто не виждам друг начин.

Най-подходящо ми се стори засега да се насоча към извънтелесните преживявания, тъй като на тази тема има доста литература, както и (уж) изпитани техники за постигането им. Захванах се с това преди година и половина - две (ще пиша за това в следващия пост по темата), но след известно време прекъснах, тъй като животът ми навлезе в много турболентна фаза и не намирах вътрешното спокойствие, от което имах нужда. Сега продължавам откъдето прекъснах.

Във времето, в което бях прекъснала заниманията си, се натъкнах на видео блога на Дарил Слоан, който прави подобен експеримент с телекинеза. Той изглежда доста удовлетворен от резултатите си. Остава ми да се надявам да успея да проявя неговото търпение...

сряда, декември 30, 2009

2009

Малко си е страшно да правиш равносметка на изминалата година. Вероятно затова досега съм се въздържала от такива занимания. Но пък 2009 се оказа много различна за мен и все се улавям, че гледам назад.

2009 мина под знака на куфара. Съдържанието му представляваше всичката ми така наречена собственост, докато сменях градове, жилища и домакини. Общо осем местообитания в общо четири държави - къде добре дошла, къде не чак толкова. Понятието "вкъщи" се разми по улиците и изгуби смисъл.

2009 беше годината, в която завърших висшето си образование - като че ли единственото начинание, което съм успяла да доведа до успешен край. Морето от колебание и несигурност, в което се озовах в последствие, все още изглежда безбрежно.

През изминалата 2009 приключи и дългогодишната (десетгодишната?) ми връзка с човека, за когото вярвах, че се пада любовта на живота ми. Сърцето ми беше разбито, а илюзиите започнаха да се топят бавно, но сигурно като полярните шапки.

Прекарах месец и половина в Намибия. Докато балансирах върху тънко острие между саморазрухата и възторга от живота, безкрайната савана и дюните на пустинята ме подтикнаха да преосмисля представите и илюзиите си за свободата.

В края на годината отговори все още нямаше, но у мен се събуди непреодолимото желание и необходимост да започна да наричам нещата с истинските им имена.

Себе си нарекох сила.

Весела Коледа в митницата

Празници са. Семейства и приятели се събират да празнуват заедно, а тези, които не могат да са с нас, ни изпращат по нещо от себе си, за да усетим и тяхната топлина и сърдечност.

Така у дома почти всяка година пристига колет от Швейцария. Съдържанието му никога не е особено ценно - шоколади, бонбони, кафе, някое дребно подаръче. Ето и моят разказ за това как си взехме коледния колет от митницата в София тази година...

1. Гише 23: Започваме на гише 23 за получаване на колет, уаказано в известието за колет, което получихме по пощата. Представяме известието. Трябва да изчакаме в коридора митническия инспектор.
2. Колетно отделение: След около петнайсетина минути митническият инспектор идва - нисичка, млада, силно гримирана жена. Въвеждат ни в колетното, където колетът бива отворен и прегледан. След дълго пелтечене на митническия инспектор разбираме, че декларираната стойност на съдържанието на колета (130 швейцарски франка) е по-голяма от... някаква си стойност. В последствие разбираме, че става дума за сумата, над която се заплаща ДДС. За да бъде освободен колетът ни е необходим ЕОРИ номер. Една жена се намесва насред пелтеченето и ни казва да идем на гише 31.
3. Гише 31, "Фактури": окомплектоват всички съпровождащи документи, правят копие на личната карта и ни пращат до деловодството за ЕОРИ номер.
4. Гише 17, "Деловодство": Дават ни формуляр за декларация за получаване на ЕОРИ номер. Попълваме я и ни пращат в стая 13 на 3-ти етаж.
5. Стая 13: Чакаме да вкарат данните от декларацията за ЕОРИ номер в компютърната система. С разпечатката, която ни дават оттам, трябва да отидем при началника на митницата.
6. Стая 1, "Началник на митницата": Чакаме продължително време за подпис и печат.
7. Гише 17, "Деловодство": Представяме документите, подписани и подпечатани от началника. Удрят няколко печата, попълват нещо, декларираме с подпис, че сме получили на ръка ЕОРИ номер, който и досега нямаме представа къде е.
8. Гише 28, "Митнически контрол, внос": С издадения ни ЕОРИ номер искаме да освободим колета. Разпитват ни какви са тия работи, които са изброени в митническата декларация на изпращача (на немски). "Това шоколади ли са?". Да "А това обувки ли са?" Не, не мога да разчета ръкописа. "Е какво е де?". Шалове. "Платете на гише 24".
9. Гише 24, "Каса": Плащаме 4 лева.
10. Гише 28, "Митнически контрол, внос": Представяме квитанция, че сме платили 4 лева. Дават ни куп документи, заедно с една дискета, подписваме се тук-там. Трябва да занесем всичко това на гише 10.
11. Гише 10, "Внос от юридически лица и ЕТ": Не сме юридически лица и еднолични търговци. Но взимат купчината документи. Трябва да се платят 38 и нещо лева (които след време и ровене се оказаха за ДДС върху декларираната стойност, понеже там никой не благоволи да ни обясни) на гише 14. Необходимо е също ксерокопие на митническата декларация.
12. Гише 14, клон на UniCredit Bulbank: Плащаме 42 лева (заедно с таксата на банката). Изобилие на подписи и печати.
13. Гише 31, "Фактури": Помним, че там правят ксерокопия. Копираме митническата декларация.
14. Гише 10 "Внос от юридически лица и ЕТ": Даваме ксерокопието и квитанцията от банката и чакаме да "стане готово". Докато чакаме, отивам да купя минерална вода от автогарата и я изпивам.
15. Гише 28, "Митнически контрол, внос": Плащаме 8 лева за митническата декларация.
16. Гише 30: Представяме квитанциите. Вписват нещо в някакъв хаотичен хартиен регистър. Получаваме колета.

Обобщение: За да освободим коледния си подарък от митницата, ефективно заплатихме приблизително 32% от стойността му. Отне ни само малко повече от два часа, тъй като на повечето гишета нямаше опашки. Посетихме общо 11 гишета и бяхме обслужени от (поне) 13 души, един от които началникът на митницата.

Весела Коледа!

петък, декември 25, 2009

Замръзнала младост



Пази ли ледът или убива?
Нежен ли е или е зловещ?
Как да ти помогна щом не мога
слънце да ти дам...?

четвъртък, декември 10, 2009

Генетична памет

Процесът на развитие на човека и човечеството изглежда доста неефективен като се вземе предвид, че цялото натрупано през живота ни знание си заминава с нас. С изключение на онази част от него, която сме екстернализирали приживе. По този начин възможността за напредък на човечеството се свежда до способността на едно поколение в рамките на живота си да открие, разпознае и усвои (интернализира) максимално количество полезна информация, да я надгради и надеждно да я екстернализира, предоставяйки я по този начин на следващото поколение. Ако трябва да използвам метафора, бих избрала една такава от информатиката. Човек се ражда с оперативна памет и твърд диск, съдържащи единствено основната информация, за да работи операционната система. Всичката новопостъпваща информация се запазва единствено в оперативната памет. По някаква причина тя не се записва на твърдия диск (той явно е read-only). Животът си тече, човек събира информация чрез сензори, по мрежата от други хора и чрез четене на компакт-дискове. Когато токът угасне, оперативната памет бива заличена и тъй като нищо не е било записано на твърдия диск, единствената оцеляла информация е тази, която е била записана на компакт-диск и тази, пратена по мрежата на други. Някак близо до ума е, че колкото повече напредва човечеството, колкото повече информация се насъбира на компакт-дискове, пръснати къде ли не по света, толкова по-трудно ще бъде на едно поколение да усвои цялата тази информация. Трудно, до невъзможно. Разбира се, компресията на информацията и специализацията на знанието помагат в това начинание, но здравият разум подсказва, че все някога ще настъпи край на капацитета на човешкия мозък, като имаме предвид ограниченото време на нашия живот. Ние вече прекарваме средно една трета от живота си в интензивно образование.

Защо нямаме възможността да запаметяваме цялата информацията така, че всичко, което знаем, да се предава директно на нашето потомство, вместо да го обричаме на дълги години интернализиране на нещо, което вече е в главите ни? Ако имаме твърд диск, съдържащ операционната ни система, защо не можем да го използваме да съхрани нашия опит и да предадем и него по естествен път на потомците си? Нека уточня метафората - това би означавало да предаваме информацията за жизнения си опит по генетичен път. Да закодираме съдържанието на мозъците си в структурите на ДНК.

Франк Шетцинг имаше тази брилятната идея за биологичен вид, способен да закодира новопостъпващата информация директно в ДНК веригата си. По всяка вероятност друг фантаст или учен е имал друга подобна идея преди него, но не съм имала късмета и удоволствието да се запозная с нея. В романа си "Der Schwarm" Шетцинг описва едноклетъчен организъм с непосредствена генетична памет. Когато клетката се дели, нейният двойник е практически неразграничим от своя "родител". Тя унаследява целия жизнен опит на родителя. В този смисъл, тя е идентична с родителя. Което освен ефективност означава и безсмъртие. С всичките му последствия. Клетките от този вид имат също възможност активно да обменят генетичната си информация. Да обменят опит, така да се каже. Да се актуализарат една друга до постигане на всеобщо знание. Заедно, те формират един разум и могат да разсъждават.

Дали ако имахме възможността за генетична памет, щяхме да сме по-съвършени и приспособени като вид? Не съм убедена. Генетичната информация е императивна. Т.е. тя не подлежи на обмисляне, обсъждане и пазарлък. Това е смисълът й. Дори и да предположим, че бихме разполагали с вграден механизъм за разрешаване на конфликти в унаследената от двамата родители (както и интернализираната от нас) информация, остава въпросът за... самозаблудата. Ние сме сложни адаптивни системи и като такива, ние създаваме модели на света - описание на открити закономерности - и тези модели управляват поведението ни. Понякога това са действителни закономерности. Понякога откриваме закономерности във всъщност напълно случайни събития и ги прибавяме към модела си за света (как възникват например суеверията?). Да не говорим, че закономерности, извлечени по рационален път, също ще се окажат погрешни, ако се базират на погрешни изходни закономерности. Което пък означава, че ефектът на една единствена грешка в модела, би се усилил в геометрична прогресия в поколенията, ако схемата се унаследява по генетичен път. Вероятно би било възможно организмът наследник да разполага с механизми за корекция на подобни несъответствия, но по всяка веороятност скоростта на натрупване на грешки би била значително по-голяма от вероятността те да бъдат забелязани. Така че, докато информацията, кодирана в нашето ДНК е императивна, "неефективният" процес със "започването на чисто" все пак изглежда далеч по-надежден. Той ни дава шанс да се реализираме като личност като ни освобождава от грешките на родителите ни. Поне доколкото не се оставяме да бъдем убедени в тях по рационален път...

сряда, декември 02, 2009

Символ на Християнството

Неведнъж съм си задавала въпроса, как ли им е изглеждал на съвременниците на ранните християни символът на тяхната религия - кръстът. В края на краищата по това време кръстът си е бил един действащ и широко разпространен уред за мъчение и екзекуция. Разбира се, като символ именно на християнската вяра си е много подобаващ. Находчив бих казала даже... И все пак за "страничния наблюдател" би трябвало да си остане леко... смущаващо. Ето как например можеше да изглежда символът на Християнството в една алтернативна Вселена:



"Ако Иисус бе убит преди двадесет години, децата в католическите училища щяха да носят на вратлетата си малки електрически столчета вместо кръстчета." Лени Брус