Σαπφώ

Равен богу оня изглежда, мила,
щом до теб щастливецът по е седнал
близо - теб, изпълнена с радост, слуша
думи да лееш.

Ти да грееш той закопня и в мой’та
гръд сърце ми стреснато в уплах сви се.
Щом познах те вече, гласът ти по-све-
щен е от всичко.

Тъй замлъква говорът, сетне нежен
огън пламва в тялото и се разлива…
С поглед вече нищо не виждам… бесен,
див шум в ушите…

Хладна пот облива ме цяла, тръпки
в мен пълзят, владеят ме. Цвете в ранна
есен ставам, смърт ме заплашва… ти си
моя потребност…

28.02.2000