вторник, декември 28, 2010

Детски игри

Приятели от днес,
аз, Елен и момиче
с претенциозно име,
което не запомних,
играем игри.

Сами сме в апартамента,
завесите са спуснати,
а тя си е у дома
и се чувства
господар.

"Нека всеки нарисува
най-ценното в света."

С цветни моливи, старателно
тя рисува скъпоценен камък.
Без рисуване, той декларира
"Най-ценното са моите родители".

Аз не знам какво да рисувам
и мълча.

Продължаваме да играем.
Съпрузи сме,
аз и той,
а тя със замах дирижира
нашия семеен живот.

Като съпрузи
аз и той сме голи,
вързани с въже един за друг,
залепени, объркани, готови
да забравим.

Аз не знам какво да правя
и мълча.

четвъртък, март 04, 2010

Въжето заникъде

По повод последния ми пост за конструктивното отрицание и втълпените нужди и желания се присетих и за едно стихотворение на Катерина Стойкова от стихосбирката й "Въздухът около пеперудата". Споделям тук българския му вариант.

Въжето заникъде
   По стихотворение на Моли Пикок

Да ти липсва
каквото
не искаш
е като да видиш
въжето заникъде
спуснато
в ръцете ти
след като
си паднал
на дъното
на дълбок
кладенец.
Премисляш дали
да го вържеш
около кръста си
около шията
или само
да поискаш
парченце хляб.
Има достатъчно
вода.

понеделник, март 01, 2010

Конструктивно отрицание

Често съм чувала хората да казват, че осъзнаваме стойността на нещо едва когато го загубим. Това проникновение обаче почти винаги се отнася за случаите, когато сме недооценили въпросното нещо, и много рядко за случаите, когато сме го надценили. А погледнато под още по-остър ъгъл май се оказва, че когато изгубим нещо, по презумпция се тръшкаме, че сме го изгубили, вместо да се замислим, дали изобщо сме имали нужда от него. Ако ли не, все ще се намери някой, който услужливо да ни припомни за лисицата и гроздето, та пак да се почувстваме зле. В крайна сметка, по-добре да имаш, без да ти трябва, отколкото да се окаже, че нямаш, когато ти трябва. Нали така?


Всъщност не говоря единствено за нарастващата консумация и представата за благоденствие, основаваща се на растежа на вътрешния брутен продукт. Говоря за желанията, целите и изборите въобще, във всеки аспект на живота ни. За небалансирания начин, по който се трупат у нас и оформят ценностната ни система.*

На всички ни е ясно, че голяма част от мислите, желанията и ценностите ни се промъкват у нас твърде незабелязано и без изричното ни съгласие. А и бързо генерират и транзитивната си обвивка. Другата част се оформя когато опитваме. Някои опитват по-активно, други по-пасивно - когато им се предложи. Но опитът почти винаги има позитивен знак - даваме шанс на нещо и в последствие го приемаме за постоянно или го отхвърляме. Разбира се, в много случаи казваме не. За съжаление обаче са малко казусите, които технически се равняват на "стигнах до заключението, че не обичам гъби, защото повръщам от тях". Обикновено се намесват много други фактори. А в дъното им стои простичката истина, че е безобразно лесно да накараш някого да мисли, че това са неговите желания и неговите мисли. Да му внушиш, че има нужда от нещо, от което няма нужда. Че прави нещо, не защото някой го е изманипулирал, а защото така му харесва. Тази податливост е универсална според мен и по всяка вероятност е оправдана и абсолютно необходима за същества, чието оцеляване не зависи от инстинкти, а от усвояване на знания. И всъщност тя не би представлявала голям проблем, ако в някакъв момент се появяваше и балансиращо противодействие. Ако опитването по-често имаше и обратния, отрицателен знак. Ако по-често опитвахме какво би било да нямаме нещата, които вече имаме.

Опитването обаче много рядко има отрицателен знак. А когато това се случва, почти винаги е поради външни причини и обстоятелства. Трябва например да чакаме да настъпи световна финансова криза, за да изгубим работата си и постепенно да осъзнаем, че тя всъщност никога не е била подходящата за нас. Много трудно бихме провели този експеримент самоинициативно - предпочитаме да задържим това, което вече имаме. И ето го дисбаланса, за който говорех. Забравяме да почистим онова, което не е трябвало да попада у нас. Трупаме много повече, отколкото облекчаваме. То е все едно да правиш глинена фигурка и само да добавяш глина, без никога да отнемаш. Трябва да си гений, за да се получи нещо смислено по този начин. Разбира се, само с отрицание също трудно би се получило. И това отново ме присеща за Into the Wild - филма по книгата на Кракауер, който толкова силно ме впечатли. Но може би трябва да пиша за това в отделен пост.

В последно време животът ми каза няколко значителни принудителни "НЕ"-та. В резултат се чувствам по-близо до себе си отвсякога. Глинената ми фигурка все още е твърде дебела и безформена и нямам ни най-малка представа какво наистина искам да правя с живота си. Но процесът на олекотяване, на освобождаване от това, което е излишно, колкото и да е бавен, е прекрасен.

Особено когато от пасивен започне да се превръща в активен.


* С уговорка използвам първо лице множествено число, тъй като по мои лични наблюдения проблемът, за който пиша, засяга повечето хора. Всъщност май всички, които познавам - в по-голяма или по-малка степен. Ако някой чувства, че се е справил с този проблем или никога не го е имал, моля да не се обижда от тази генерализация и да има предвид, че нямам него предвид. И да си го припомня, ако все пак реши да чете.

понеделник, февруари 22, 2010

Онази страхотна реклама на Кока-Кола

Докато разчиствах стари хард дискове попаднах на тази трогателна реклама на Кока-Кола от вече не толкова близкото минало и ми се прииска да я има някъде тук в блога. Толкова ми беше харесала навремето, че писах на Кока-Кола България с молба за повече информация. Шест месеца по-късно получих отговор. Първоначалната идеята за тази реклама и нейното създаване са осъществени в Аржентина. Клипът допълнително е бил адаптиран за българския и други пазари. В YouTube могат да се намерят различни варианти на различни езици, но тази ми е най-любимата. Когато ми остане време ще сложа и английски субтитри за широката аудитория.

събота, февруари 06, 2010

Поезията на термодинамичните закони

Ще започна и тази статия с препратка към филма "Аватар", тъй като се случи две реплики от филма да задействат асоциативната верига, довела в крайна сметка до желанието ми да напиша нещата по-долу. В единия случай главният герой разказваше за разбирането на Хората, че за да живее, човек взима енергия назаем и някой ден трябва да я върне. В другия случай той успокояваше умиращото животно, което току-що беше повалил по време на лов, с думите, че тялото му ще се превърне в част от хората. Както и други филми и книги с акцент върху племенни култури, и тук авторите скицират една житейска философия, която звучи някак мило, поетично - мъдростта на онези, които са близо до природата и живеят в хармония с нея.

Това обаче не е някакво мистично или поетично отношение към живота и природата, а едно доста точно описание на динамиката им - поне доколкото ни е известно. А именно дълбокото осмисляне на фундаменталните природни закони има потенциала да променя погледа и отношението ни към света и към самите нас. Както и да ни носи огромна естетическа наслада. Затова и преди половин век Сър Чарлз Сноу провокира с твърдението, че незнанието на така наречените "интелектуалци" какво представлява вторият закон на термодинамиката е равносилно на това, така наречените "учени" да не са прочели нито една творба на Шекспир.

Примерът със законите на термодинамиката е навярно най-подходящата илюстрация на това, за което говоря. От основния курс по физика в училище вероятно всички си спомнят първия закон на термодинамиката - закона за запазване на енергията. Той сам по себе си предизвиква революция в разбирането на едно дете за света. Поне за мен беше така. Енергията никога не се губи, никога не се създава - единствено преминава от един вид в друг. Бях удивена, очарована, вдъхновена.

Въпреки че импликациите на втория закон на термодинамиката са не по-малко фундаментални, малцина свързват с него подобно "Аха!" изживяване. Всъщност, малцина са познатите ми, които имат представа за какво става дума, без да са изучавали физика и/или химия като част от висшето си образование.

В най-популярната си формулировка, вторият закон на термодинамиката - законът за ентропията - гласи, че в една затворена система с времето ентропията винаги се увеличава, никога не намалява. Казано с по-прости думи, това означава, че енергията от всякакъв вид в нашата Вселена се разсейва, ако нищо не я възпрепятства. А ентропията количествено описва това разсейване - колко енергия е преминала от концентрирана към разсеяна.

Горещите предмети изстиват. Защо? Бързо вибриращите молекули на горещото тяло притежават по-висока кинетична енергия в сравнение с по-ниско енергетичните молекули на по-студеното обкръжение. Тази енергия спонтанно се разпределя докато температурата на тялото и обкръжението се изравнят. Компресираният въздух в автомобилната гума излита навън, когато гумата се спука. Защо? Защото когато имат възможност, сблъсканите молекули на газа разпределят енергията си в по-рехавата атмосфера. Бензинът се запалва, когато се смеси с кислород и се подаде искра. Защо? Химичните връзки на молекулите на бензина и тези на кислорода са по-високо енергетични, отколкото тези на водата и въглеродния двуокис, които биха се образували когато бензинът и кислородът реагират. Така че когато тази реакция се осъществи, излишната енергия се отделя като топлина, която се разпределя. Затова бензинът и кислородът имат тенденцията да влизат в реакция.

Концентрирана енергия към разпределена енергия. Това е поскоката на енергията в природата. Термодинамичната стрела на времето. Топлината не може да протича от студено тяло към топло - това би намалило ентропията. А теоретично би бил възможен следният сценарий. В един студен газ повечето молекули се движат бавно, но има и такива, които се движат по-бързо. Също така, в топлия газ повечето молекули се движат бързо, но има и такива, които се движат по-бавно. Ако взимаме най-бързите молекули от студения газ и ги слагаме при топлия, а най-бавните молекули от топлия газ слагаме при студения, студеният ще стане по-студен, а топлия - по-топъл. Това горе-долу е и постановката на един мисловен експеримент, наречен "Демонът на Максуел". Двата газа са разделени от топлонепроводима стена, в която има вратичка колкото за една молекула. Едно демонче следи скоростта на молекулите и когато бърза молекула от студения газ или бавна молекула от топлия газ се опита да премине от другата страна, отваря вратичката. И така ентропията на затворената система на двата газа намалява. Уловката е там, че системата на двата газа всъщност не е затворена - демонът също е част от нея, понеже измервайки скоростта на молекулите на газа, той взаимодейства с него. А за да следи молекулите е необходима енергия. Когато изразходва тази енергия, неговата ентропия или тази на устройството, което използва за измерването, се увеличава повече, отколкото намалява ентропията на системата на двата газа, така че в крайна сметка ентропията на системата демон плюс газ се увеличава.

Според втория закон на термодинамиката живите организми, включително и ние хората, сме под постоянна заплаха. Органичните съединения, които ни изграждат, са много високо енергетични. Ние представляваме концентрирана енергия, която само чака да се разпилее. А всичкият този кислород около нас само чака да ни окисли и превърне в топлина, която да увеличи ентропията на Вселената. За щастие, макар по всичко да изглежда, че законът е абсолютен, той не е толкова строг и не казва кога енергията трябва да се разпилее. И тя няма да се разпилее, докато има нещо, което й пречи да го направи. Както стените на автомобилната гума пречат на молекулите на компресирания въздух да се разхвърчат навън, така и органичните ни молекули са защитени от спонтанна реакция с кислорода чрез така наречената енергия на активация - енергийната бариера, която трябва да бъде преодоляна, за да започне изобщо реакцията. Това е ролята на искрата, подпалваща горивната смес от бензин и кислород. Това е и ролята на пламъка, когато се опарим, или на слънчевите лъчи, когато раменете ни изгарят на плажа.

Въпреки заплахата, която представлява за нас, без втория закон на термодинамиката животът би бил немислим. Законът гарантира посоката, в която се движи енергията - от концентрирана към разсеяна. А "автоматичните" биологични процеси в организма ни разчитат на това. Организмът ни разчита, че храната, която поглъщаме, ще влезе в реакция с кислорода, който сме вдишали, за да разпръснат те енергията, от която се нуждаем.

Първият закон на термодинамиката създава впечатлението за безкраен кръговрат на енергията, в който на някого му идва ред да бъде облагодетелстван от енергията, когато на друг му дойде реда да се раздели с нея. Вторият закон на термодинамиката обаче управлява този процес на рециклиране и му поставя граници. Увеличаването на ентропията е пряко свързано с количеството работа, която една система може да извърши. Работата представлява пренос на енергия. Колкото по-добре разпределена е енергията, толкова по-малко пренос ще се извършва, толкова по-малко е полезната енергия. А законът за ентропията ни казва, че ентропията с времето расте. При превръщането на енергията, част от нея се разсейва като топлина. А всяка затворена система в крайна сметка се стреми към състояние на термодинамично равновесие - състоянието, в което енергията е максимално разпределена, а с това ентропията е максимална и няма повече спонтанни потоци на енергия. Когато системата достигне това състояние, нищо вече не се случва в нея без външна намеса - тя е мъртва.

А какво, ако няма друга система, която да извърши тази външна намеса - ако затворената система в термодинамично равновесие, за която говорим, е самата Вселена? Така наречената Топлинна смърт на Вселената е едно възможно крайно състояние на Вселената, в което тя е достигнала максималната си ентропия. Не е много ясно обаче, дали то наистина може да бъде достигнато.

Каквато и да е съдбата на Вселената, вторият закон на термодинамиката е едно от онези нейни гениални, елегантни хрумвания, които заслужават бурните овации на всичко живо. Това, че цялата Вселена се стреми към смърт, прави живота възможен.

Възможно ли е някой да не вижда поезията в това?

Statistics

събота, януари 30, 2010

Африканска нощ

Измъквам се от обещана
и несбъдната прегръдка -
навън в африканската нощ.

Жаравата вече не топли.
Долавям тихия шепот
на сънища, в които ме няма.

Отдалечавам се бавно
под невидимия поглед
на безшумни животни.

Не чувам нищо, нощта е тиха.
Ослушвам се - съвсем тиха.
Чувствам, че съм сама.*


*Последните три стиха са заемка от Джеймс Джойс

четвъртък, януари 21, 2010

Мисловно радио

Чрез блога на Дарил Слоан попаднах на една много любопитна книга, озаглавена "Mental Radio". За пръв път е публикувана през 1930 година, а авторът е Ъптон Синклер, който с тази книга прави едно наистина изненадващо творческо отклонение.

Книгата описва много точно и подробно поредица от експерименти, които Синклер и жена му, Мери Крег Кимброу, провеждат с цел да потвърдят или отхвърлят съществуването на феномени като телепатия и ясновидство. Неудовлетворена от това, което науката има да каже по въпроса, глождена от съмнения относно демонстрациите на подобни способности от медиуми и устремена да достигне до дъното на всичко това, Мери Крег решава да потърси отговори от първа ръка. Резултатите от експериментите, които тя организира и провежда с помощта на съпруга си, са толкова неочаквани и смайващи, че Синклер не се колебае да заложи репутацията си и да им посвети тази книга.

Основната серия от експерименти, които двамата провеждат, се състои в "отгатването" на рисунки. В единия вариант на експеримента, затворен в кабинета си, Синклер рисува произволен обект и се опитва да съсредоточи вниманието си върху рисунката. В същото време, през няколко стаи, съпругата му прилага определена медитационна техника и се опитва да улови фрагментите, които подсъзнанието й подава и да ги възпроизведе върху лист хартия, като често добавя и пояснителни думи. След това двамата сравняват оригинала с репродукцията. Подобни сесии Мери Крег организира и с неин роднина, живеещ на 40 мили разстояние.

В друг вариант на експеримента серия от рисунки биват запечатани поединично в плътни хартиени пликове и номерирани. Мери Крег ги поставя една по една върху слънчевия си сплит и със същата техника се опитва да опише съдържанието им.

Ето и няколко от многобройните илюстрации на тези експерименти, включени в книгата. Оригиналната рисунка е отляво, а интерпретацията на Мери Крег отдясно.





Разбира се, не всички рисунки са толкова сполучливи. Но поразително често Мери Крег успява да улови характерни детайли или идеи и да ги пресъздаде или графично, или с думи, или и двете. В крайна сметка, при многобройните прилежно документирани и приведени в книгата примери на човек му става ясно, че е изключено попаденията да са чиста случайност. А при проведени контролни експерименти, при които се разчита единствено на налучкване, попаденията са нула.

Разбира се, дали читателят ще приеме думите на автора и съпругата му за чиста монета, за умишлена или неумишлена заблуда, е въпрос на избор и доверчивост. Лично аз избирам да подходя позитивно и нямам никаква причина да се съмнявам нито в интелигентността, нито в съвестността на Синклер. Изглежда на същото мнение е и Айнщайн, който е автор на предговора към "Мисловно радио". И макар тази книга с експериментите, които стоят зад нея, да не може да се разглежда като неопровержимо доказателство за съществуването на телепатия, тя единствено затвърждава убеждението ми, че най-сигурният начин да достигна до някакви отговори е сама да изследвам непознатите кътчета и способности на ума си и да се осланям единствено на собствения си опит. Ако ще и да е под снизходителните погледи на хората около мен.

Книгата "Mental radio" на английски език може да се свали безплатно оттук.

понеделник, януари 18, 2010

Аватар

Наистина не съм предполагала, че ще се стигне дотам и аз да пригласям на хора от коментатори на това чудо на киното "Аватар". Нещо повече - не вярвах, че изобщо ще го гледам в близко бъдеще. Причините са много, като някои от тях са: 1) Масовите психози ме отлбъскват по презумпция. 2) Запъвам се като магаре на мост когато филм ми бива рекламиран с "невероятен е, гелдай го". 3) От "Властелина на пръстените" насам не съм гледала Холивудска суперпродукция, която мога да определя дори като "сносна". 4) Дори по време на конференцията в Копенхаген, Аватар си оставаше неизменно номер едно trending toppic в Twitter. 5) Дразня се, че след като всички си купиха гигантски LCD телевизори, HD-устройства и системи за многоизмерен звук, а събираните с години DVD-колекции бавно се подменят с HD-носители (пък някои от нас още не са си изхвърлили видеокасетите), кинопроизводителите за пореден път намериха начин да смучат качествено - този път чрез 3D-технологията. 6) И прочее.

Обаче от известно време у мен назряваше странно желание за кинопреживяване, което впрочем събуди и някои подозрителни асоциации с опашките пред американските киносалони по време на Великата депресия. И когато това желание се комбинира с бавно настъпващото любопитство, някак успях да прежаля 12-те лева и отидох да видя филма.

И той взе, че ми хареса. При това не по единствената причина, че изящният и деликатен свят на Пандора прекрасно се вписа в контекста на емоционалния ми ескапизъм. Струва ми се, че филмът поднася едно много важно послание по един много уместен начин.

Още преди време, когато се сблъсках с прекрасните фотографии на Бертран, за първи път си дадох сметка колко важна роля се пада на изкуството в борбата за оцеляване на планетата ни. При цялата си интелигентност и информираност, в сърцевината си огромната част от хората остават застрашително апатични. Природозащитниците размахват гневно ръце, плашат с апокалиптични сценарии, изтъкват поредици от научни факти, опитват се да събудят отговорност към бъдещите поколения, да вдъхват усещане за спешност. Но това "умоповдигане", което се опитват да постигнат, така и не се случва. Не и в мащабите, които са необходими. Аз не мисля, че причината за това се корени в някакъв безкраен егоизъм или инхерентна липса на капацитет за емпатия. По-скоро ми се струва естествено потокът от ежедневна информация, в който картина на ужасяващите последствия от земетресение се сменя с пищна церемония за връчване на филмови награди, а брутални убийства биват прекъсвани от реклама за вкусна пилешка супа, да задейства определени защитни механизми у нас. Разбира се, информационният поток не е единственият активатор на тази емоционална имунна система. Но резултатът от различните комбинирани въздействия е един - информацията не достига до дълбочината ни. Връзката между ума и емоционалния ни свят е нарушена.

А на мен винаги ми се е струвало, че именно емоционалното вникване в проблемите е от решаващо значение за справянето с тях. Ако всеки един от нас беше влюбен в горите и морето и в красотата на живота навсякъде около нас; ако всеки виждаше във всяко растение, животно и човек едно природно чудо, творено и изпипвано до съвършенство в продължение на милиарди години; ако виждахме с душите си прекрасната взаимосвързаност на всичко живо и неживо; ако всичко това ни беше истински, истински близко и скъпо, тогава кой от нас щеше да наблюдава равнодушно това, което се случва със света?

Затова и ми се струва, че изкуството (и в частност киното като най-масовата форма на изкуство днес) има сериозни шансове да спомогне за промяната, от която се нуждаем. То умее да заобикаля ума и да влияе директно върху емоциите. А ние така или иначе сме изгладнели за емоции. Това е истина, до която рекламната индустрия отдавна е достигнала. За всички е ясно, че ако рекламата разчиташе единствено на фактология и рационалност, доникъде нямаше да я докара. Затова тя всячески се стреми да въздейства върху механизмите на подсъзнанието ни. Създава приятна обстановка, облича в думи и картини наши желания, показва ни хора, които ни карат да се чувстваме добре и свързва с тези емоции асоциацията за някой продукт. С надеждата, разбира се, че когато продуктът ни попадне в полезрението, подсъзнанието ни услужливо ще възпроизведе и асоциираната приятна емоция.

Така че аз гледам на Аватар като на един вид сполучлива реклама на живота, природата и планетата. Харесва ми, че филмът е семпъл и необременен с излишни метафори. Чувам хората да говорят, че бил метафора на колониализма и империализма. Лично аз не виждам тук метафора - филмът описва съвсем конкретно и буквално едно човешко мислене и поведение, които сме наблюдавали в миналото и продължаваме да наблюдаваме и до днес, и ги поставя в перспектива, която може да бъде емоционално оценена. И както изглежда тя наистина бива емоционално оценена. Четох писанията на някой си Ръсел Муур, който казва "Ако можеш да накараш претъпкана кино зала в Кентъки да стане на крака и да аплодира поражението на собствената си страна във война, значи имаш наистина невероятни специални ефекти". Не знам дали причината е в ефектите, но очевидно нещо е достигнало до тези хора. Властите в Китай пък се канят да ограничат разпространението на филма, понеже се боят, че може да вдъхнови масови протести.

Осъзнавам, че гледната ми точка може да звучи донякъде цинично и пренебрежително. Наистина нямам това предвид. Считам самата себе си за жертва на манипулационния двигател на обществото ни. Но се боя, че в един повреден свят в подобна доброкачествена "контраманипулация" може би се крие и единствената реална надежда за навременна промяна и преоценка. И което е най-важното, дълбоко в себе си вярвам, че емоционалната ни връзка с природата така или иначе си е там, една неизменна част от генома ни. Така че тя не може да бъде натрапена, а единствено открита.

Иначе съм съгласна с критиците на филма. От гледна точка на съвременния киноман, сценарият е безкрайно предсказуем, а героите повърхностни и скучни. Клишетата са много, а най-досадното от тях е поредното превълплъщение на обикновеното "бяло" момче в най-печения член на племето. А най-разочароващ за мен пък е щастливият завършек. Както досегашната човешка история, така и самата постановка на филма го карат да изглежда твърде нелеп. Нещо повече, посланието щеше да бъде много по-запомнящо се, ако зрителите отнасяха у дома си не удоволетворение, а смут.

От друга страна обаче до такава степен ми е дошло до гуша от словоборство, самоцелно критикарство и безкрайни претенции за това, как точно трябва да бъдем забавлявани, че предпочитам да харесвам Аватар за това, което е, отколкото да го отхвърлям заради това, което не е. Остава ми да се надявам, че ще се окаже симптоматичен за нещо голямо, което започва се случва в развлекателната индустрия и да стискам палци.

Found and lost

Carefully packed away
and squeezed between
box number twelve
labeled "Sports stuff"
and box number seventeen
"Items of high sentimental value"
by chance I found that missing
thoughtfulness of yours.

It is now broken and useless,
so I hope you don't mind me
taking out the garbage for you.
I will try to have it recycled.