Генетична памет

Процесът на развитие на човека и човечеството изглежда доста неефективен като се вземе предвид, че цялото натрупано през живота ни знание си заминава с нас. С изключение на онази част от него, която сме екстернализирали приживе. По този начин възможността за напредък на човечеството се свежда до способността на едно поколение в рамките на живота си да открие, разпознае и усвои (интернализира) максимално количество полезна информация, да я надгради и надеждно да я екстернализира, предоставяйки я по този начин на следващото поколение. Ако трябва да използвам метафора, бих избрала една такава от информатиката. Човек се ражда с оперативна памет и твърд диск, съдържащи единствено основната информация, за да работи операционната система. Всичката новопостъпваща информация се запазва единствено в оперативната памет. По някаква причина тя не се записва на твърдия диск (той явно е read-only). Животът си тече, човек събира информация чрез сензори, по мрежата от други хора и чрез четене на компакт-дискове. Когато токът угасне, оперативната памет бива заличена и тъй като нищо не е било записано на твърдия диск, единствената оцеляла информация е тази, която е била записана на компакт-диск и тази, пратена по мрежата на други. Някак близо до ума е, че колкото повече напредва човечеството, колкото повече информация се насъбира на компакт-дискове, пръснати къде ли не по света, толкова по-трудно ще бъде на едно поколение да усвои цялата тази информация. Трудно, до невъзможно. Разбира се, компресията на информацията и специализацията на знанието помагат в това начинание, но здравият разум подсказва, че все някога ще настъпи край на капацитета на човешкия мозък, като имаме предвид ограниченото време на нашия живот. Ние вече прекарваме средно една трета от живота си в интензивно образование.

Защо нямаме възможността да запаметяваме цялата информацията така, че всичко, което знаем, да се предава директно на нашето потомство, вместо да го обричаме на дълги години интернализиране на нещо, което вече е в главите ни? Ако имаме твърд диск, съдържащ операционната ни система, защо не можем да го използваме да съхрани нашия опит и да предадем и него по естествен път на потомците си? Нека уточня метафората - това би означавало да предаваме информацията за жизнения си опит по генетичен път. Да закодираме съдържанието на мозъците си в структурите на ДНК.

Франк Шетцинг имаше тази брилятната идея за биологичен вид, способен да закодира новопостъпващата информация директно в ДНК веригата си. По всяка вероятност друг фантаст или учен е имал друга подобна идея преди него, но не съм имала късмета и удоволствието да се запозная с нея. В романа си "Der Schwarm" Шетцинг описва едноклетъчен организъм с непосредствена генетична памет. Когато клетката се дели, нейният двойник е практически неразграничим от своя "родител". Тя унаследява целия жизнен опит на родителя. В този смисъл, тя е идентична с родителя. Което освен ефективност означава и безсмъртие. С всичките му последствия. Клетките от този вид имат също възможност активно да обменят генетичната си информация. Да обменят опит, така да се каже. Да се актуализарат една друга до постигане на всеобщо знание. Заедно, те формират един разум и могат да разсъждават.

Дали ако имахме възможността за генетична памет, щяхме да сме по-съвършени и приспособени като вид? Не съм убедена. Генетичната информация е императивна. Т.е. тя не подлежи на обмисляне, обсъждане и пазарлък. Това е смисълът й. Дори и да предположим, че бихме разполагали с вграден механизъм за разрешаване на конфликти в унаследената от двамата родители (както и интернализираната от нас) информация, остава въпросът за... самозаблудата. Ние сме сложни адаптивни системи и като такива, ние създаваме модели на света - описание на открити закономерности - и тези модели управляват поведението ни. Понякога това са действителни закономерности. Понякога откриваме закономерности във всъщност напълно случайни събития и ги прибавяме към модела си за света (как възникват например суеверията?). Да не говорим, че закономерности, извлечени по рационален път, също ще се окажат погрешни, ако се базират на погрешни изходни закономерности. Което пък означава, че ефектът на една единствена грешка в модела, би се усилил в геометрична прогресия в поколенията, ако схемата се унаследява по генетичен път. Вероятно би било възможно организмът наследник да разполага с механизми за корекция на подобни несъответствия, но по всяка веороятност скоростта на натрупване на грешки би била значително по-голяма от вероятността те да бъдат забелязани. Така че, докато информацията, кодирана в нашето ДНК е императивна, "неефективният" процес със "започването на чисто" все пак изглежда далеч по-надежден. Той ни дава шанс да се реализираме като личност като ни освобождава от грешките на родителите ни. Поне доколкото не се оставяме да бъдем убедени в тях по рационален път...