Земята отвисоко

Попаднах на "Земята отвисоко" преди месец, месец и половина чрез онлайн изданието на в. Дневник, бяха сложили линк към изложбата на фотографа Ян Артюс-Бертран в София. До средата на ноември на кривия мост до Хилтън са изложени 120 огромни плаката със снимки от известната му поредица "Земята отвисоко" ("La terre vue du ciel"). Изобщо не бях чувала нито за поредицата, нито за фотографа, но още в момента, в който видях първата снимка, ми стана ясно, че става дума за нещо изключително. Снимките са заснети от хеликоптер и балон, в продължение на над 4000 летателни часа, на височина между 30 и 3000м, в над 100 страни. Авторът е предложил над 1000 от снимките си за безплатен даунлоуд в онлайн галерията си. Някои от тях са изумителни, други любопитни, трети потресаващи, а някои са просто красиви. Разгледах ги всичките, една по една. И ми се искаше да има още. Дали защото са толкова много и толкова разнообразни, дали защото са толкова цветни, изящни и елегантни, дали защото показват тази перспектива на страничния наблюдател/обожател... не знам, но ме оставят с едно такова много дълбоко и всеизпълващо чувство, странна смесица от възторг и привързаност. Всъщност, карат ме да се чувствам като влюбена. Мисля, че това е най-точното сравнение. Този проект (както и повечето проекти на Ян Артюс-Бертран) е предимно екологично насочен. Ако снимките успяват да постигнат подобно въздействие върху повечето хора, то тогава не мога да си представя по успешен и фундаментален подход към решаването на екологичните проблеми на планетата. Повечето зелени активисти апелират директно към дълга, който имаме, към ангажиментите, които сме длъжни да поемем в името на планетата и на следващите поколения. Разясняват, какви проблеми имаме, какво ги предизвиква, как трябва да постъпваме, за да подобрим положението. И това разбира се е крайно необходимо. Но тъй като проблемът не е видимо осезаем тук и сега, поне за повечето от нас, отговорността ни не се задейства, докато не стане прекалено късно. Това, което ни липсва, е именно тази привързаност. Към хората от близките и далечните кътчета на света, към милионите животински и растителни видове, толкова изумителни и така прецизно обвързани един с друг, към планините, ледниците, реките, океаните, към природните сили... Но начинът ни на живот на практика умишлено и напълно ни изолира от всичко това. Разбираемо е, че не ни пука какво се случва, при положение, че всички тези връзки са скъсани. Затова и си мисля, че за да се събуди отговорността и загрижеността, тези връзки най-напред трябва да бъдат възстановени. И ми се струва, че точно това се опитва да постигне Ян Артюс-Бертран.

При това не само с този проект. По негова инициатива в момента се движи и 6 milliards d'Autres. Няколко снимачни екипа обикалят света и интервюират хора от най-различни страни и култури. На всички задават едни и същи лични въпроси - какво е щастието, какъв е смисълът на живота, кога са плакали за последен път и т.н. За мен беше удивително, колко интерес и разбиране мога да проявя към тези хора и това, което имат да кажат. Без значение, че не ги познавам, без значение колко са различни или колко са образовани. Колко къса може да бъде дистанцията, ако човек е искрен и доброжелателен. Колко подобни са чувствата ни, независимо от светогледа или сложността на мисловния процес. Заслужава си един поглед. А аз мисля в някой от следващите си постинги да се опитам да отговоря на всичките тези въпроси. Кой знае какво ще излезе.