Авангарден коктейл

След краткия увод в теория на коктейла днес се сблъсках с едно интересно нейно развитие и приложение. Така че от света на алкохола се пренасяме в света на музиката.

Странната музика. Неразбираемата музика. Музиката, която поставя представите ни за изкуство на истинско изпитание. Музиката, която ни кара да се запитаме "Аз ли съм пълен профан, или това е какафония?". Така наречената "нова музика".


Често съм се сблъсквала с подобни "отклонения" в музиката - типове, които почукват по бронзова статуя и наричат така изтръгнатите звуци "концерт"; хора, които умишлено разстройват или мутират по някакъв начин пианото, намирайки в това творческо послание; пианисти, натискащи в транс един или два клавиша. Ето и върхът на авангардното музикално творчество: през 1952 г. Джон Кейдж представя произведението си 4'33'', което се състои от три части, които от своя страна се състоят единствено от тишина (т.нар. tacet). Четири минути и тридесет и три секунди тишина. Всяка от трите части била маркирана единствено от затваряне и отваряне на капака на пианото. Други произведения на Джон Кейдж пък не съдържат предписание за музикантите какво да свирят във всеки даден момент. Вместо това всеки от тях разполага с "партитура", която трябва сам да интерпретира както намери за добре и единствените предписания са кога най-рано и най-късно може да започне своята партия и кога най-рано и най-късно трябва да приключи. Музикантите даже могат да избират на какви инструменти да изсвирят партията си - перкусионистите могат да разполагат с например 21 инструмента, включително раковини или шушулки.


Въпросът къде точно е изкуството във всичко това не е много далеч от ума. Какъв смисъл има композиция, чиято партитура изглежда като някоя от двете тук? Преди време на мен самата ми беше невъзможно да дам отговор на този въпрос. Или ако съм имала отговор, в повечето случаи той се е свеждал до една дума - снобизъм. Или може би масово [само]заблуждение. Но благодарение на "партитурите" на Джон Кейдж и на мълчанието му, като че ли за първи път успях да хвърля поглед отвъд закостенелите си представи за изкуството като нещо проприетарно. И точно там се корени неразбирането и отричането. Творчеството се разбира като интелектуална собственост на една личност - твореца гений. Произведението е негов продукт, идеален, затворен зад стъклена витрина и изложен на показ. Но така ли е? Ако е така, защо ходим на концерти? Студийните записи в наши дни могат да бъдат с умопомрачително качество. Компютри могат да симулират всякакъв вид акустика, сърраунд системи могат да възпроизвеждат реалистична многоизмерна звукова среда. Може би имате на диск девета симфония. Може би сте я слушали безброй пъти. Може би я знаете почти наизуст. Но сигурни ли сте, че сте я чували? Точно девета симфония? А откъде знаете, че това е точно девета симфония? Нима мислите, че от диска тя звучи по същия начин както е звучала в главата на Бетовен когато я е композирал? Силно съмнително. Това, което чуваме, е например изпълнението на берлинския филхармоничен оркестър на девета симфония. Но всеки оркестър, всеки музикант доприанся нещо свое, нещо, което прави всяко едно изпълнение уникално. Така че съществува една мултивселена от девети симфонии, която никога няма да можем да опознаем докрай. И никога няма да чуем самата девета симфония - ще слушаме изпълнението на берлинския филхармоничен оркестър на 23 Януари 1996г. Вероятно затова няма да се затворим у дома с дисковете си и няма да спрем да ходим на концерт - всяко изпълнение, което чуем и видим, е нова история, разказана от нови хора или от същите хора, но по различен начин. Всяко изпълнение е ново преживяване - за музикантите и за нас. Полиморфизъм, определен от разнообразни личности, настроения и чувства и случайни стечения на обстоятелствата.

Именно това концентрира в творбите си Джон Кейдж. Именно това може да се прочете в партитурата му - хаос, в който са зададени няколко посоки. Обобщени, слабо приблизителни шарки, които да се повтарят варирани на различни места, от различни изпълнители с различни виждания и чувства, в различни обстановки, при различни обстоятества. Нищо повече от "конвенционалната" музика в краен, може би преувеличен вид. Акцент, сложен по такъв начин, че да погледнем към истинския творец на мига - музиканта. И към твореца в сянка - хаоса. Случайността. Няма мълчание. Няма тишина. 4'33'' е всеки път различно преживяване. Последният път може би някой си е издухал носа. Или нечий стол е скърцал. Или уличното движение тихо се е долавяло в залата. Звуците на живота, който ни заобикаля, са навсякъде около нас, във всеки един момент. Дори и в пълната тишина, животът продължава да пулсира в нас, а заедно с него и звуците му. Именно така се е родило и "произведението" 4'33''. В не помня кой университет, Харвард ако не се лъжа, била проектирана стая, изцяло звукоизолираща - никакъв звук не рефлектира от стените, пода или тавана. Никакъв звук не прониква отвън. Кейдж обаче, въпреки всичко, чул два тона - един висок и един нисък. Споделил наблюдението си с проектанта, който му обяснил, че високият тон произлиза от нервната дейност на организма, а ниският - от кръвообращението.

“There is no such thing as silence. Something is always happening that makes a sound.”