Луди години: Обща топография

"Навярно есе още не е ясно как попаднах тук. Не би трябвало да е само заради пъпката. Не споменах това, но аз изобщо не познавах този лекар, а той реши да ме изпрати тук след петнадесетминутен преглед. Може би двадесет. Какво не ми беше чак толкова наред, че за по-малко от половин час той ме бутна в лудницата? Обаче ме изигра - каза две седмици. Откарах почти две години. А бях на осемнадесет.
Сама подписах. Налагаше се, защото бях пълнолетна. Или подписвах, или отивах на съд, въпреки че не можеха да ме подведат под отговорност. Но аз не го знаех, така че подписах.
Не бях опасна за обществото. А бях ли опасна за себе си? Петдесет аспирина - но аз ги обосновах. Те бяха нещо като метафора. Исках да се отърва от определен аспект на личността си. С тези аспирини правех един вид аборт на самата себе си. За момент системата проработи. Сетне престана, но не ми стискаше да опитам пак.
Да разгледаме проблема от негова гледна точка. Беше 1967 година. В живота дори на такива като него - професионален живот, изживян зад храстите в предградията - се усещаше странно подводно течение, накакво теглене от другия свят - от вселената на реещата се свободно, упоена с наркотици, забравила бащите си младеж - течение, което изкарваше хората от равновесие. Бихме могли да го наречем "заплашително", ако трябва да използваме речника на този доктор. Какво правят тези деца? И тъкмо в този момент в кабинета му влиза едно от тях - спретнато в поличка с размери на салфетка, с цъфнала брадичка и езиков запас, изчерпващ се с думите "да" и "не". Наркоманка, мисли си той. Поглежда отново името, драснато набързо в тетрадката пред него. Дали не срещна родителите й на едно събиране преди две години? Преподаватели в Харвард... или пък Масачузетския технически институт? Ботушите й са износени, но палтото си го бива. Светът отвън е подъл, както би казала Лиза. Той не можеше с чиста съвест да ме прати пак там, за да се превърна в свободен плавей сред подмолната вълна, която от време на време стигаше прага на неговия кабинет и му донасяше други такива като мен. Един вид профилактично лечение.
Дали не съм прекалено снизходителна към него? Преди няколко години прочетох, че е обвинен от бивша пациентка в сексуално насилие. Но напоследък това се случва често; стана модерно да предявяваме обвинения към лекари. Навярно както за мен, така и за него е било прекалено рано, за да измисли нещо по-добро. Навярно, и най-вероятно, той просто си изми ръцете.
По-трудно ми е да обясня моята гледна точка. Аз отидох. Първо отидох в кабинета му, после влязох в таксито, изкачих каменните стъпала пред Административната сграда на болницата "Маклийн" и ако си спомням правилно, седях петнадесетина минути на един стол в очакване собственоръчно да отпиша свободата си.
Няколко предпоставки са необходими, ако човек възнамерява да направи нещо подобно.
Имах проблем с еднотипните десени. Източни килими, подови настилки, щамповани пердета, ей такива неща. Особено трагично беше със супермаркетите заради дългите, хипнотизиращи шахматни пътеки между стелажите. Погледех ли ги, виждах в тях други неща. Звучи като да съм халюцинирала, но не е точно така. Знаех, че гледам под или перде. Ала всички шарки като че ли криеха в себе си образи, които за миг проблясваха на повърхността в стройна и зашеметяваща съвкупност. Образът можеше да е... гора, ято птици, обща снимка на съучениците ми от втори клас. А всъщност гледах, да кажем, килим, но мимолетните визии за всичко друго, което килимът можеше да бъде, ме уморяваха. Действителността постепенно се пренасищаше.
Нещо се случваше и с възприятията ми за хората. Погледнех ли нечие лице, често не успявах да запазя трайна връзка с представата за лице. Вместо да видя цялата физиономия, в очите ми се набиваше само една особеност: че е сплескана, остра, с множество разширени пори или мазни участъци. Имах точно обратния на проблема с десените. Вместо да виждам прекалено много смисъл, не намирах никакъв.
Ала аз не просто полудявах, пропадайки в Страната на чудесата. За мое нещастие - или спасение - във всеки един момент съзнавах напълно грешните си възприятия на реалността. Никога не "повярвах" на което и да е от нещата, които видях или си мислех, че виждам. И не само това - разбирах правилно всяко свое ново странно действие.
Чувствала си се отчуждена и различна от хората, бих казала сега, и затова си проецирала собствените си притеснения върху тях. Когато си поглеждала дадено лице, си го виждала като парче гума, защото си се страхувала, че твоето е парче гума.
Тази яснота ми помогна да се държа нормално, но от друга страна, повдигна някои интересни въпроси. Ами ако всички забелязват нещата в повече, а само се преструват, че не са ги видели? Нима лудостта е просто отказ от превземките? Ако пък някои хора не виждат тези неща, дали им има нещо? Слепи ли са, що ли? Тези въпроси разклащаха моята увереност.
Нещо бе отлюспено - покритие или черупка, чието предназначение е да ни защитава. Не можех да реша дали покритието е било мое, или е обвивало останалите явления от света. Всъщност нямаше значение; където и да е било, вече го нямаше.
И ето я главната предпоставка - всичко можеше да бъде нещо друго. Веднъж приела това, лесно стигнах до извода, че съм луда или че някой може да ме помисли за луда. Как да твърдя обратното, след като не можех да заявя със сигурност, че едно перде не е планинска верига?
Трябва да си го призная все пак - знаех, че не съм луда.
Друга предпоставка обаче обърна везните: състоянието на противопоставяне. Стремях се да отричам. Светът, било то наситен с образи или кух, предизвикваше у мен единствено реакция на отрицание. Когато се очакваше да съм будна, аз спях; когато се очакваше да говоря, мълчах; когато ми се предлагаше удоволствие, го избягвах. Гладът, жаждата, самотата, скуката, страхът - всичко това бяха оръжия, насочени срещу моя враг, света. Разбира се, на него изобщо не му пукаше и аз се измъчвах, но извличах някакво зловещо удоволствие от страданията си. Те доказваха, че съществувам. Вътрешната ми цялост, изглежда, се крепеше на това да казвам "не".
Така че възможността да ме приберат в лудница беше прекалено примамлива, за да я отхвърля. Едно много голямо "Не" - най-голямото "Не" освен самоубийството.
Извратено положение. Ала зад цялата извратеност аз знаех, че не съм луда и че няма да ме задържат под ключ в една лудница."

Сузана Кейсън, "Луди години"