За героите
Макар и да не го познавам лично, животът ми е косвено свързван с този човек. Две са нещата, които ме свързват с него.
Най-напред ни свърза съперничество. Борба, която той подцени, която считаше за отдавна спечелена, а всъщност изгуби. По това време почти го презирах. Парадирах с недостатъците му. Подигравах се с разбиранията му. Вбесяваше ме, че такъв, какъвто е, абсолютно незаслужено притежава онова, към което аз така отчаяно се стремях.
След това ни свърза прозрението ми за общото между нас. Съзрях у него аспект от собствената ми личност. Аспект, който в една алтернативна Вселена можеше да превърне мен в него. Най-първият и най-трайният ми детски порив беше войната. Зловещо е, когато мисля за това. И до ден днешен усещам тихото ръмжене на онова, което се научих да побеждавам с ума си през годините. Умът ми презира войната. Гневя се на всеки човек като Евгени, който воден от детски представи за героизъм, доблест и мъжество, доброволно подарява живота си на шепа мръсници. На всеки, който се оставя да бъде най-долно използван и вярва че прави услуга на някого. "Все някой трябва да върши това" - каза ми той. Той и колегите му вярват, че е доблест те да поемат бремето на войната, докато връстниците им спокойно ходят в колеж. "Трябва ли който и да било да го върши?" - попитах го аз. "Понякога и аз се питам същото. Но не казвай на никого."
сержант Евгени Риндич
Най-напред ни свърза съперничество. Борба, която той подцени, която считаше за отдавна спечелена, а всъщност изгуби. По това време почти го презирах. Парадирах с недостатъците му. Подигравах се с разбиранията му. Вбесяваше ме, че такъв, какъвто е, абсолютно незаслужено притежава онова, към което аз така отчаяно се стремях.
След това ни свърза прозрението ми за общото между нас. Съзрях у него аспект от собствената ми личност. Аспект, който в една алтернативна Вселена можеше да превърне мен в него. Най-първият и най-трайният ми детски порив беше войната. Зловещо е, когато мисля за това. И до ден днешен усещам тихото ръмжене на онова, което се научих да побеждавам с ума си през годините. Умът ми презира войната. Гневя се на всеки човек като Евгени, който воден от детски представи за героизъм, доблест и мъжество, доброволно подарява живота си на шепа мръсници. На всеки, който се оставя да бъде най-долно използван и вярва че прави услуга на някого. "Все някой трябва да върши това" - каза ми той. Той и колегите му вярват, че е доблест те да поемат бремето на войната, докато връстниците им спокойно ходят в колеж. "Трябва ли който и да било да го върши?" - попитах го аз. "Понякога и аз се питам същото. Но не казвай на никого."
сержант Евгени Риндич
"Има едно Ние и има едно Те. Те ще ни нападнат, ако Ние не сме бдителни, подозрителни, разгневени, въоръжени. Подчинявай се на заповедите, прави каквото ти казват, отбранявай страната си.
Подтиквай момчешкото любопитство към машини, които се движат: автомобили, кораби, самолети. После разположи пред него на едно място най-съвършените от тези вълшебни машини — в армията, във въоръжените сили на всяка страна по света. Набутай шофьорите в милион-доларови танкове, запрати обичащите морето да командват ядрени кораби, предложи на копнеещите за летене — на теб, Ричард, — най-бързите самолети в историята, съвсем и само за теб и ти ще носиш този ослепителен хермошлем и ще изпишеш името си на стената в пилотската кабина!
Пускат ти уловки: „Достатъчно ли си добър? Достатъчно ли си издръжлив?" После те хвалят: „Елит! Най-съвършеното оръжие!" Драпират те в знамена, слагат ти нашивки на джоба, черти на раменете, медали с лъскави ленти, загдето правиш точно каквото са ти казали онези, които ти дърпат конците.
Рекламните плакати в наборните бюра не казват истината. Афишите показват свръхзвукови самолети. Те не ти казват: „Между другото, ако не загинеш, като летиш с този самолет, ти ще умреш на кръста на собственото си чувство за отговорност, заради хората, които си убил с него."
Това не са някакви други глупаци, Ричард, това си ти, захапал стръвта и горд с нея. Горд като някаква огромна, свободна риба-меч в красивата ти синя униформа, хванат на въдицата на този самолет, теглен от кордата към собствената ти смърт, собствената ти самоотвержена, горда, почетна, патриотична, безсмислена, глупава смърт.
А на Съединените щати няма да им пука, на военно-въздушните сили няма да им пука и на генералите, които издават заповедите, няма да им пука. Единственият, на когото ще му пука, че си убил хората, които ще убиеш, това си ти. На теб и на Тях, на техните семейства. Какво великолепие, Ричард...
[...]
Президентът не може да различи бутон за изстрелване на ракети от кормилен педал, Главнокомандващият не знае как да включи двигателя и изрулира по пистата - без мен той би бил само един безвреден глупак във Вашингтон и светът щеше да се размине с неговата ядрена война. Но, Ричард, оня глупак има на разположение мен! Той не знае как да избие милиони хора, затова аз го направих вместо него! Неговото оръжие не беше бомбата, неговото оръжие бях аз! Но тогава още не ми беше хрумнало, че само неколцина от нас по света знаят как и че без нас можеше и да няма война! Аз унищожих Киев, можеш ли да го повярваш, аз изпепелих деветстотин хиляди души, защото някакъв луд... ми наредил да го направя!"
Из "Едно" на Ричард Бах.
Гневя се също на всички онези, които се присъеднияват към армията с безотговорната мисъл "Това е работа като всяка друга", или на онези, които намират в армията бягство от бедността, от депресията, от родителите си или от някое гадже. Вбесява ме всяка безсмислена смърт на войник, която вместо да отвори очите на хората, допълнително засилва героичното сияние на войната и спечелва още хиляди в нейна полза.
Как става така, че вече толкова хилядолетия човешка история не успяваме да се цивилизоваме и да преодолеем този саморазрушителен нагон? Как става така, че в определена форма и зад определени лозунги насилието се превръща в доблест? Как става така, че макар умът ми да презира войната, една подтисната част от мен продължава да й се възхищава? Когато бях малка обичах вечерите, когато прабаба ми разказваше свои спомени от Втората световна война или когато даваха стари руски филми за войната. Зяпах с възхищение, когато се разминех с униформен военен на улицата, а медалите на Добри Джуров ме омайваха от телевизора. Мечтаех да бъда войник, колкото и странно да е това за едно малко момиченце. И макар да успях да съзра уловката в този копнеж към военен героизъм, макар да отказах да му се подчиня, него и до днес го има някъде дълбоко у мен. И макар да ме вбесява това, че аз съм си направила труда да се цивилизовам и да се преборя с този нагон, а той не, все пак много добре разбирам, какво е подтикнало Евгени към военната му кариера. Какво го е направило такъв, какъвто е. И какво можеше да ме превърне в него, в една алтернативна Вселена. Затова този втори аспект на връзката ни е причината да го обичам. Като част от себе си. Част, която се опитвам да ампутирам от себе си, но все пак моя си част.
Сега Евгени е мъртъв. Беше мой връстник, на 24. Загинал при експлозия на самоделна бомба в Рамади, докато патрулирал. Беше за втори път в Ирак. От това, което разбрах от медиите, този път бил там по собствено желание. Знаех, че мечтата му е кариера в специалните части. И въпреки че най-после бил приет в училището за зелени барети и желанието му било на път да се изпълни, когато разбрал, че поделението, с което вече веднъж е служил в Ирак, отново е изпратено там, зарязал училището и доброволствал да замине отново с тях. А медиите са пораздухали историята му, най-вече заради любовния елемент - няколко часа, след като семейството му било известено, че е бил убит, приятелката му е получила по куриер годежен пръстен. Бил й предложил по телефона, а пръстена купил през интернет. Не се е минало и без превръщането на смъртта му в политическа тема - да ги изтегляме ли сега войските или не, няма ли да обезсмислим смъртта му ако не довършим каквото сме започнали и прочее глупости.
Но така или иначе, той е мъртъв. А с това онази моя част, толкова близка с него, я боли. И не мога да спра да мисля за него. Да виждам себе си в него. И да си мисля за сложните нишки на животите ни, които, преплетени една с друга, доведоха до смъртта му. И ми се иска и у него да имаше една такава подтисната частица, която го кара да вижда себе си в мен. И да й се беше доверил, когато му говори... Но сега... нека почива в мир.
Из "Едно" на Ричард Бах.
Гневя се също на всички онези, които се присъеднияват към армията с безотговорната мисъл "Това е работа като всяка друга", или на онези, които намират в армията бягство от бедността, от депресията, от родителите си или от някое гадже. Вбесява ме всяка безсмислена смърт на войник, която вместо да отвори очите на хората, допълнително засилва героичното сияние на войната и спечелва още хиляди в нейна полза.
Как става така, че вече толкова хилядолетия човешка история не успяваме да се цивилизоваме и да преодолеем този саморазрушителен нагон? Как става така, че в определена форма и зад определени лозунги насилието се превръща в доблест? Как става така, че макар умът ми да презира войната, една подтисната част от мен продължава да й се възхищава? Когато бях малка обичах вечерите, когато прабаба ми разказваше свои спомени от Втората световна война или когато даваха стари руски филми за войната. Зяпах с възхищение, когато се разминех с униформен военен на улицата, а медалите на Добри Джуров ме омайваха от телевизора. Мечтаех да бъда войник, колкото и странно да е това за едно малко момиченце. И макар да успях да съзра уловката в този копнеж към военен героизъм, макар да отказах да му се подчиня, него и до днес го има някъде дълбоко у мен. И макар да ме вбесява това, че аз съм си направила труда да се цивилизовам и да се преборя с този нагон, а той не, все пак много добре разбирам, какво е подтикнало Евгени към военната му кариера. Какво го е направило такъв, какъвто е. И какво можеше да ме превърне в него, в една алтернативна Вселена. Затова този втори аспект на връзката ни е причината да го обичам. Като част от себе си. Част, която се опитвам да ампутирам от себе си, но все пак моя си част.
Сега Евгени е мъртъв. Беше мой връстник, на 24. Загинал при експлозия на самоделна бомба в Рамади, докато патрулирал. Беше за втори път в Ирак. От това, което разбрах от медиите, този път бил там по собствено желание. Знаех, че мечтата му е кариера в специалните части. И въпреки че най-после бил приет в училището за зелени барети и желанието му било на път да се изпълни, когато разбрал, че поделението, с което вече веднъж е служил в Ирак, отново е изпратено там, зарязал училището и доброволствал да замине отново с тях. А медиите са пораздухали историята му, най-вече заради любовния елемент - няколко часа, след като семейството му било известено, че е бил убит, приятелката му е получила по куриер годежен пръстен. Бил й предложил по телефона, а пръстена купил през интернет. Не се е минало и без превръщането на смъртта му в политическа тема - да ги изтегляме ли сега войските или не, няма ли да обезсмислим смъртта му ако не довършим каквото сме започнали и прочее глупости.
Но така или иначе, той е мъртъв. А с това онази моя част, толкова близка с него, я боли. И не мога да спра да мисля за него. Да виждам себе си в него. И да си мисля за сложните нишки на животите ни, които, преплетени една с друга, доведоха до смъртта му. И ми се иска и у него да имаше една такава подтисната частица, която го кара да вижда себе си в мен. И да й се беше доверил, когато му говори... Но сега... нека почива в мир.
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар