четвъртък, ноември 01, 2007

Въпросите на Бертран - Част I

Смисълът на живота

Много хора си задават този въпрос, но не знам за колко от тях той е така важен, колкото е за мен. Толкова ми се иска да разбера какво става и защо, че това търсене до голяма степен влияе на посоката на живота ми. Но вече започвам да разбирам, че отговорите на въпроси като "кои сме ние" и "защо сме тук" като че ли не са постижими на интелектуално ниво. Тези въпроси или по-скоро опитът да им се даде отговор е плод на човешката самовлюбеност и самонадеяност, прекомерната вяра в интелекта. Преди се стремях към знание, равнопоставяйки го с истината. Знанието и досега силно ме интригува, макар да си давам сметка, че може и да е илюзорно. Но това, към което се стремя сега, е по-скоро хармония и взаимосвързаност със света, който ме заобикаля. Чувстото на единение и любов. Разбиране извън логиката, езика и думите.

Живот след смъртта

Не съм убедена, че смъртта слага край на всичко. Защото не вярвам, или може би не искам да повярвам, че нещата са толкова прости, колкото изглеждат. Често ми се струва, че светът не е веществен, че всичко, което е отвън, всъщност идва отвътре. С други думи, съзнанието обуславя веществения свят, а не обратното. Мисля, че смъртта е начинът на съзнанието да се освободи от оковите си, от болката, която си причинява чрез тялото и другите си овеществени идеи. Когато стане непоносимо или по някакви други причини. Нямам идея какво се случва със съзнанието след това. Надеждата ми е, че когато оковите и самоограниченията паднат, съзнанието е способно да обгърне цялостта на Вселената, да се докосне отново до информационния поток, от който се е отделило. Каквото и да означава това...

Какво бих искала да променя

Има много неща в миналото и настоящето, които не ми харесват. Но сега като се замислям за тях, не ми хрумва как бих искала да ги променя. От една страна, и днес няма как да знам със сигурност, кое е щяло да бъде най-доброто решение или постъпка. Но по-важното, те не са се случили просто така. За тях си има причини и вероятно са били единственият начин, по който тогавашната ми аз е била способна да постъпи в конкретната ситуация. Тези неща също са част от живота ми. Още повече, любопитно ми е какво ще се случи напред по пътеката, по която вървя вече 25 години. Но така или иначе, въпросът не е, какво да променим в миналото си, а какво да правим оттук нататък. Има обаче много черти на характера ми, които бих искала да променя. Например бих искала да не се притеснявам за маловажни неща, да съм по-самоуверена и да не е толкова важно, какво мислят другите за мен, да съм по смела и открита в отношенията си с хората. Да съм по-решителна.

За какво ми е трудно да говоря

Много неща. Трудно ми е да признавам грешките си. Да казвам извинявай. Да правя комплименти. Да отказвам. Да говоря за връзката си с друга жена. Да кажа нещо, което би наранило друг човек, дори и да е важно да го кажа.

Първият спомен

Не съм сигурна кой е най-ранният ми спомен. Имам белег на брадичката и подозирам, че спомените около възникването му са първите ми спомени. Спомням си, как съседката от първия етаж ми донесе лепенка с картинки и аз я носех едва ли не като бижу на брадичката си. Имам също смътен спомен от болницата, когато отидохме да залепят раната.

На какво са ме научили родителите ми

На много неща. От баща ми например научих, че ако не съм готова да направя нещо добре, по-добре изобщо да не се захващам. От майка ми пък научих да бъда внимателна с хората, да обичам природата, да не толерирам насилието. Научиха ме да се отнасям към хората с уважение. Да нося отговорност. От двамата научих и много практически неща, които много ми помагат в живота. Но също и някои недотам положителни неща, като например прекалено много да се съобразявам с околните и мнението им за мен, да се стеснявам и срамувам, да ми е трудно да говоря за чувствата си. Тези неща често вгорчават живота ми.

Радост

Мисля, че най-много ме радва разбирателството между хората. Когато го има. Когато се разбирам много добре с някого, сърцето ми се изпълва. Изключително много ме радват и животните - и домашните, и дивите. Толкова приятно ми става дори само като видя полска мишка или катеричка да притича. Радвам се, когато хората, на които държа са щастливи и енергични. Радват ме успехите - проблеми, които съм успяла сама да разреша. Радват ме пътешествията. Природата. Предполагам, че ако някой ден имам деца, те също ще ме радват много.

Следва продължение...

1 коментар:

Elitsa каза...

Страхотно е... много настръхващо.
Вдъхнови се и за част II!