понеделник, януари 18, 2010

Аватар

Наистина не съм предполагала, че ще се стигне дотам и аз да пригласям на хора от коментатори на това чудо на киното "Аватар". Нещо повече - не вярвах, че изобщо ще го гледам в близко бъдеще. Причините са много, като някои от тях са: 1) Масовите психози ме отлбъскват по презумпция. 2) Запъвам се като магаре на мост когато филм ми бива рекламиран с "невероятен е, гелдай го". 3) От "Властелина на пръстените" насам не съм гледала Холивудска суперпродукция, която мога да определя дори като "сносна". 4) Дори по време на конференцията в Копенхаген, Аватар си оставаше неизменно номер едно trending toppic в Twitter. 5) Дразня се, че след като всички си купиха гигантски LCD телевизори, HD-устройства и системи за многоизмерен звук, а събираните с години DVD-колекции бавно се подменят с HD-носители (пък някои от нас още не са си изхвърлили видеокасетите), кинопроизводителите за пореден път намериха начин да смучат качествено - този път чрез 3D-технологията. 6) И прочее.

Обаче от известно време у мен назряваше странно желание за кинопреживяване, което впрочем събуди и някои подозрителни асоциации с опашките пред американските киносалони по време на Великата депресия. И когато това желание се комбинира с бавно настъпващото любопитство, някак успях да прежаля 12-те лева и отидох да видя филма.

И той взе, че ми хареса. При това не по единствената причина, че изящният и деликатен свят на Пандора прекрасно се вписа в контекста на емоционалния ми ескапизъм. Струва ми се, че филмът поднася едно много важно послание по един много уместен начин.

Още преди време, когато се сблъсках с прекрасните фотографии на Бертран, за първи път си дадох сметка колко важна роля се пада на изкуството в борбата за оцеляване на планетата ни. При цялата си интелигентност и информираност, в сърцевината си огромната част от хората остават застрашително апатични. Природозащитниците размахват гневно ръце, плашат с апокалиптични сценарии, изтъкват поредици от научни факти, опитват се да събудят отговорност към бъдещите поколения, да вдъхват усещане за спешност. Но това "умоповдигане", което се опитват да постигнат, така и не се случва. Не и в мащабите, които са необходими. Аз не мисля, че причината за това се корени в някакъв безкраен егоизъм или инхерентна липса на капацитет за емпатия. По-скоро ми се струва естествено потокът от ежедневна информация, в който картина на ужасяващите последствия от земетресение се сменя с пищна церемония за връчване на филмови награди, а брутални убийства биват прекъсвани от реклама за вкусна пилешка супа, да задейства определени защитни механизми у нас. Разбира се, информационният поток не е единственият активатор на тази емоционална имунна система. Но резултатът от различните комбинирани въздействия е един - информацията не достига до дълбочината ни. Връзката между ума и емоционалния ни свят е нарушена.

А на мен винаги ми се е струвало, че именно емоционалното вникване в проблемите е от решаващо значение за справянето с тях. Ако всеки един от нас беше влюбен в горите и морето и в красотата на живота навсякъде около нас; ако всеки виждаше във всяко растение, животно и човек едно природно чудо, творено и изпипвано до съвършенство в продължение на милиарди години; ако виждахме с душите си прекрасната взаимосвързаност на всичко живо и неживо; ако всичко това ни беше истински, истински близко и скъпо, тогава кой от нас щеше да наблюдава равнодушно това, което се случва със света?

Затова и ми се струва, че изкуството (и в частност киното като най-масовата форма на изкуство днес) има сериозни шансове да спомогне за промяната, от която се нуждаем. То умее да заобикаля ума и да влияе директно върху емоциите. А ние така или иначе сме изгладнели за емоции. Това е истина, до която рекламната индустрия отдавна е достигнала. За всички е ясно, че ако рекламата разчиташе единствено на фактология и рационалност, доникъде нямаше да я докара. Затова тя всячески се стреми да въздейства върху механизмите на подсъзнанието ни. Създава приятна обстановка, облича в думи и картини наши желания, показва ни хора, които ни карат да се чувстваме добре и свързва с тези емоции асоциацията за някой продукт. С надеждата, разбира се, че когато продуктът ни попадне в полезрението, подсъзнанието ни услужливо ще възпроизведе и асоциираната приятна емоция.

Така че аз гледам на Аватар като на един вид сполучлива реклама на живота, природата и планетата. Харесва ми, че филмът е семпъл и необременен с излишни метафори. Чувам хората да говорят, че бил метафора на колониализма и империализма. Лично аз не виждам тук метафора - филмът описва съвсем конкретно и буквално едно човешко мислене и поведение, които сме наблюдавали в миналото и продължаваме да наблюдаваме и до днес, и ги поставя в перспектива, която може да бъде емоционално оценена. И както изглежда тя наистина бива емоционално оценена. Четох писанията на някой си Ръсел Муур, който казва "Ако можеш да накараш претъпкана кино зала в Кентъки да стане на крака и да аплодира поражението на собствената си страна във война, значи имаш наистина невероятни специални ефекти". Не знам дали причината е в ефектите, но очевидно нещо е достигнало до тези хора. Властите в Китай пък се канят да ограничат разпространението на филма, понеже се боят, че може да вдъхнови масови протести.

Осъзнавам, че гледната ми точка може да звучи донякъде цинично и пренебрежително. Наистина нямам това предвид. Считам самата себе си за жертва на манипулационния двигател на обществото ни. Но се боя, че в един повреден свят в подобна доброкачествена "контраманипулация" може би се крие и единствената реална надежда за навременна промяна и преоценка. И което е най-важното, дълбоко в себе си вярвам, че емоционалната ни връзка с природата така или иначе си е там, една неизменна част от генома ни. Така че тя не може да бъде натрапена, а единствено открита.

Иначе съм съгласна с критиците на филма. От гледна точка на съвременния киноман, сценарият е безкрайно предсказуем, а героите повърхностни и скучни. Клишетата са много, а най-досадното от тях е поредното превълплъщение на обикновеното "бяло" момче в най-печения член на племето. А най-разочароващ за мен пък е щастливият завършек. Както досегашната човешка история, така и самата постановка на филма го карат да изглежда твърде нелеп. Нещо повече, посланието щеше да бъде много по-запомнящо се, ако зрителите отнасяха у дома си не удоволетворение, а смут.

От друга страна обаче до такава степен ми е дошло до гуша от словоборство, самоцелно критикарство и безкрайни претенции за това, как точно трябва да бъдем забавлявани, че предпочитам да харесвам Аватар за това, което е, отколкото да го отхвърлям заради това, което не е. Остава ми да се надявам, че ще се окаже симптоматичен за нещо голямо, което започва се случва в развлекателната индустрия и да стискам палци.

4 коментара:

Радо каза...

Аз също се издразних като теб, когато започнах да чувам всякакви препоръки, колко бил уникален "Аватар". Точно това ме отврати и дистанцира в първия момент. От друга страна обаче, си падам по компютърна анимация и затова ми беше любопитно (чисто технологично) какво е възможно да се направи с такъв огромен бюджет. Дразня се обаче също, че такъв ресурс можеше да се ползва и за много по-разумни цели имайки предвид ширещата се крайна бедност в много страни по света. Резултатът до който филма доведе е богатият Рупърт Мърдок да стане още по-богат на гърба на бедните. Този сценарии се наблюдава и в много други сфери и докато се търсят само финансовите облаги, надали може да има някакво развитие и мислене в по-широк спектър и решения на глобални проблеми.

Като сюжет определено не ми хареса, имах чувството, че това съм го виждал и преди. Идеята, хората да са представени в светлината на разрушители и завоеватели според мен е преекспонирана. Може би затова са въвели “опозицията” вътре в самия лагер, за да “омекотят” донякъде впечатлението, което се създава. Лично за мен не стана много ясно, как устройствата в които се влиза уж те пращат от един свят в друг, а накрая на практика виждаш и двата. Според мен тук има нещо недообмислено.

На моменти филмът е трогателен, може би поради факта, че виждаш пряко как безумието се наказва, което е някак удовлетворително и може би една от силните му страни. “Съединението прави силата” е добър мотив за много филми, но тук може би не се акцентира достатъчно върху него или просто включването му е позакъсняло. Може би трябва да се гледа “Final Fantasy: Advent Children” преди да се разбере какво имам предвид.

Като ефекти не мога да кажа нищо лошо за филма. Личи си, че са се постарали добре да изпипат нещата, включително и по-дребните детайли. Чувам, че изглеждал съвсем различно с очила за триизмерно виждане, но това може да е просто поредният маркетингов трик да ни накарат да го гледаме няколко пъти.

Появата на такъв високобюджетен филм обаче ще постави още по-високи изисквания към филмовия бранш за в бъдеще, което за мен лично е тревожно. Излиза, че разликата от това дали ще се харесаш на аудиторията или не, може да е въпрос на десетки хиляди милиони долари, поне в съзнанието на тези които работят над тях. Иска ми се да видя една по-голяма достъпност за направа на филми, така както се появиха блоговете в които на практика всеки може да изложи своите мисли и чувства. Едва тогава можем да видим до какво може да доведе креативността на милиони хора по цял свят, без да бъдем афектирани от псевдореклама. Това обаче е в пряк противовес с желанията на филмовите продуценти за по-голями приходи, тъй като те се страхуват, че ще изгубят монополното си положение. Технологиите са може би все още прекалено недостъпни за такъв голям скок. След такова лудо използване обаче на реклама от тип “от уста на уста” имам подозрение, че и тя ще се обезцени в близко бъдеще и вече няма да е индикатор за качество.

eos каза...

Радо,

благодаря за дългия коментар.

Съгласна съм, че глобалните проблеми не могат да намерят решение, докато не се промени моделът на капитализма такъв, какъвто е днес и в който с пълни сили се вписва и филмът "Аватар". Без да се впускам в излияния по този въпрос обаче, нека просто кажа това - според мен е грешка да се мисли, че развитието, както го наричаш ти, е невъзможно да дойде докато нещо в този модел не се промени. Напротив, неизбежно е. Промените не се зараждат някъде вън от системата, зараждат се вътре. И се усилват, докато не прераснат в качествено изменение. Накратко, за да се промени моделът, трябва да се промени начинът на мислене и чувстване на хората, които изграждат системата. А за да се случи това, единственият начин, освен божествената намеса, е чрез използването на инструменти, които са ЧАСТ от системата, колкото и противна да е тя. Това и имах предвид, говорейки за рекламата. Нямам никакви съмнения какви са подбудите на киностудията. Важен за мен е резултатът. По същия начин по който на този етап за мен е важно не какви са подбудите на корпорациите и държавите да търгуват с емисии, а какъв е резултатът за атмосферата.

Идеите съществуват. Те се зараждат в будни умове, вътре в системата. Въпросът е кои инструменти на тази система да се използват, за да може да се усили вълната, преди да се разсее. Така го виждам аз.

А иначе не мисля, че завишаването на холивудските филмови бюджети крие някакви заплахи за свободната култура в интернет. Аз лично не виждам връзката. Говорим за две качествено различни неща. Блоговете се разпространиха не защото са по-добри от книгите в книжарницата или вестниците, а защото свързаха хората, за които себеизразяването, независимостта, директното общуване и личното мнение са ценност. Хората, които четат блогове, не търсят в тях това, което търсят във вестника. Зад масовата комерсиализирана култура стои пасивният принцип "ето ти пари, забавлявай ме". Зад блог-културата и производните й култури стои активният принцип на споделянето. И това важи за всички форми на изразяване, които са достъпни чрез уеб технологиите - писане, музика, фотография, филми. Нищо, според мен, не стои на пътя на креативността и споделянето й.

Bla каза...

Аз пък ще бъда кратък: филмът мачка!

Таня каза...

Много добър коментар за филма. Като започнем с това, че и аз имах същите предубеждения в началото и ходих да го гледам доста време след появата му на родна земя. :-)