понеделник, март 01, 2010

Конструктивно отрицание

Често съм чувала хората да казват, че осъзнаваме стойността на нещо едва когато го загубим. Това проникновение обаче почти винаги се отнася за случаите, когато сме недооценили въпросното нещо, и много рядко за случаите, когато сме го надценили. А погледнато под още по-остър ъгъл май се оказва, че когато изгубим нещо, по презумпция се тръшкаме, че сме го изгубили, вместо да се замислим, дали изобщо сме имали нужда от него. Ако ли не, все ще се намери някой, който услужливо да ни припомни за лисицата и гроздето, та пак да се почувстваме зле. В крайна сметка, по-добре да имаш, без да ти трябва, отколкото да се окаже, че нямаш, когато ти трябва. Нали така?


Всъщност не говоря единствено за нарастващата консумация и представата за благоденствие, основаваща се на растежа на вътрешния брутен продукт. Говоря за желанията, целите и изборите въобще, във всеки аспект на живота ни. За небалансирания начин, по който се трупат у нас и оформят ценностната ни система.*

На всички ни е ясно, че голяма част от мислите, желанията и ценностите ни се промъкват у нас твърде незабелязано и без изричното ни съгласие. А и бързо генерират и транзитивната си обвивка. Другата част се оформя когато опитваме. Някои опитват по-активно, други по-пасивно - когато им се предложи. Но опитът почти винаги има позитивен знак - даваме шанс на нещо и в последствие го приемаме за постоянно или го отхвърляме. Разбира се, в много случаи казваме не. За съжаление обаче са малко казусите, които технически се равняват на "стигнах до заключението, че не обичам гъби, защото повръщам от тях". Обикновено се намесват много други фактори. А в дъното им стои простичката истина, че е безобразно лесно да накараш някого да мисли, че това са неговите желания и неговите мисли. Да му внушиш, че има нужда от нещо, от което няма нужда. Че прави нещо, не защото някой го е изманипулирал, а защото така му харесва. Тази податливост е универсална според мен и по всяка вероятност е оправдана и абсолютно необходима за същества, чието оцеляване не зависи от инстинкти, а от усвояване на знания. И всъщност тя не би представлявала голям проблем, ако в някакъв момент се появяваше и балансиращо противодействие. Ако опитването по-често имаше и обратния, отрицателен знак. Ако по-често опитвахме какво би било да нямаме нещата, които вече имаме.

Опитването обаче много рядко има отрицателен знак. А когато това се случва, почти винаги е поради външни причини и обстоятелства. Трябва например да чакаме да настъпи световна финансова криза, за да изгубим работата си и постепенно да осъзнаем, че тя всъщност никога не е била подходящата за нас. Много трудно бихме провели този експеримент самоинициативно - предпочитаме да задържим това, което вече имаме. И ето го дисбаланса, за който говорех. Забравяме да почистим онова, което не е трябвало да попада у нас. Трупаме много повече, отколкото облекчаваме. То е все едно да правиш глинена фигурка и само да добавяш глина, без никога да отнемаш. Трябва да си гений, за да се получи нещо смислено по този начин. Разбира се, само с отрицание също трудно би се получило. И това отново ме присеща за Into the Wild - филма по книгата на Кракауер, който толкова силно ме впечатли. Но може би трябва да пиша за това в отделен пост.

В последно време животът ми каза няколко значителни принудителни "НЕ"-та. В резултат се чувствам по-близо до себе си отвсякога. Глинената ми фигурка все още е твърде дебела и безформена и нямам ни най-малка представа какво наистина искам да правя с живота си. Но процесът на олекотяване, на освобождаване от това, което е излишно, колкото и да е бавен, е прекрасен.

Особено когато от пасивен започне да се превръща в активен.


* С уговорка използвам първо лице множествено число, тъй като по мои лични наблюдения проблемът, за който пиша, засяга повечето хора. Всъщност май всички, които познавам - в по-голяма или по-малка степен. Ако някой чувства, че се е справил с този проблем или никога не го е имал, моля да не се обижда от тази генерализация и да има предвид, че нямам него предвид. И да си го припомня, ако все пак реши да чете.

4 коментара:

أمل каза...

Винаги, ама винаги ценим нещо, след като сме го изгубили. Закон :)
Имам предвид нематериални неща, разбиар се.

eos каза...

Ммм, не мога да се съглася :-)

Това е реакцията по default, да. И вероятно винаги виждаме повече, когато изгубим. Обаче нерядко се вкопчваме в грешните неща, материални или нематериални. Възможно е човек да проумее колко е глупаво да му липсва нещо, от което няма нужда или което не иска. Особено пък ако въпросното нещо му е стояло на пътя...

Rado каза...

Аз мисля, че човек винаги трябва да е в хармония със себе си. Ако чувстваш, че правейки нещо я губиш, значи то не е за теб. Представи си, че "трябва" да си намериш работа за един месец. Това почти винаги те тласка да вземаш прибързани и грешни решения. Няма смисъл после да се тръшкаш, ако още в началото си сгрешил. Откакто чух наживо една подобна реч на един от милионерите в България, мисля дългосрочно, а това ме кара да се въздържам от много неща. Каквото и да е изгубил човек е по-малко, отколкото да изгуби себе си.

Друго, за което ти индиректно говориш е може би ценностна система. Тук ще дам един пример, как инвеститори решават да финансират проект или не. Много често, те наблягат освен на бизнес идеята и на качествата на другите. Те "тестват" доколко този хора имат същите ценности като тях. В реалния живот това е добър начин да се прецени дали отношенията с някой имат бъдеще. С други думи - на фирмите, примерно, никога не трябва да се гледа като на такива. Тяхната философия е продиктувана от философията на отделни хора. Затова, преди човек да кандидаства там, трябва да си зададе въпроса, доколко тя отговаря на неговата собствена. Именно това ме спира да подавам документи в много фирми, когато виждам, че хората там нямат елементарна култура. Независимо, че искам с това да се занимавам. Независимо, че и заплатата може да е малко по-добра от средната. Няма смисъл да си тровя излишно живота. Вчера, докато копирах едни листи, за пореден път се убедих в това.

Не се притеснявай за глинената си фигурка. Глината е съставка за неодушевени предмети. Не ти трябва :)

eos каза...

Да... тъкмо за хармонията със себе си говорех, каквото и да означава тя :-) И затова колко илюзорна и податлива на внушения и самовнушения е тя. Понеже това чувство, че "правейки нещо я губиш" често остава дълбоко затрупано под багажа, който несъзнателно мъкнем. И така докато един ден сме постигнали онова, което сме "искали", и се чудим защо всичко ни е наред, а пък не сме щастливи.