За предстоящия юбилей на Класическата гимназия

Наближава 2007 г., а с това и 30-годишнината от основаването на Класическата гимназия (НГДЕК). Това е кръгла годишнина и дава повод да се каже нещо за училището и за неговата мисия като образователна институция. Някой би допуснал, че годишнината може да стане и повод да се предприеме нещо с цел подобрение: било в дейността на самото училище, било в разпространението на продукта, който то предлага – гимназиално класическо и хуманитарно образование.
Нека да кажа какво ще се случи на този юбилей, ако нещата вървят както са вървели досега.

1. Директорът на НГДЕК, г-жа Гергина Тончева, дава интервю за някой от многотиражните всекидневници, в което споделя, че гимназията е единствена по рода си, издържала е изпитанието на времето, откърмила е множество питомци, които взеха хляба в ръцете си (станаха учители и университетски преподаватели, депутати, журналисти, режисьори, пишат книги, някои емигрираха и разнасят славата ни по света).
2. По някоя от националните телевизии се излъчва кратък филм за гимназията, който съдържа едно основно интервю, излишно е да се казва с кого, и няколко кратки изказвания на най-изтъкнатите възпитаници.
3. провежда се празненство в централната зала на някоя представителна сграда (НДК, Народния театър, в краен случай аулата на СУ), където се произнасят речи и приветствия, има цветя, старите alumni си кимат, макар и с отегчение; от подиума се казва, че делото на гимназията ще пребъде, защото е такава орисията й.

Аз, уважаеми читатели, от години вече не следя тези медийни изяви, тъй като познавам сценария и съдържанието на словата, смея да кажа, в детайли; и не посещавам празненствата, защото зная, че там ще се чувствам като на погребение, на което няма нито един опечален - тъй като покойникът от дълги години е бил напълно безразличен на всички присъстващи.

Тези редки и скучни акции в публичното пространство, тези безсъдържателни речи, препълнени с клишета и с архаични, за да не кажа нещо по-грубо, метафори, тези склеротични и кичозни ритуали не служат за нищо, освен да прикриват окаяното състояние на някога процъфтяващото училище, и да поддържат едно десетилетно статукво - с надежда, уважаеми читатели, за какво?

Не е необходимо човек да бъде щатен или хоноруван служител в НГДЕК, за да се досеща как стоят нещата там. Достатъчно е да прави нещо, свързано с хуманитарното образование и изискващо контакти с хора, които са учили, работили или в момента работят на това място. Ситуацията е следната.

1. Училището се намира в сграда, разположена в далечната периферия на града. Няма и никой не може да каже дали някога ще има поносим транспорт. Учителите и учениците губят между два и четири часа на ден само за пътуване.
Някой интересувал ли се е какъв е ефектът на това обстоятелство върху качеството на учебния процес? Някой може ли да предположи какъв брой добри потенциални ученици се отказват от намерението да получат класическо образование само заради това неудобство? Наистина ли някой смята, че едно хуманитарно учебно заведение не губи нищо от изолацията си от града (а това е столичен град!) с неговите културни и държавни институции и с неговия обществен живот, който се вижда най-добре в центъра? Ами нали хуманитарното образование съществува точно заради обновлението и богатството на този обществен живот? Коя от по-старите елитни столични гимназии не е в центъра на града?
Това са въпроси, на които, надявам се, никой няма да се осмели да дава цинични отговори от рода на “нашата мисия е свята и иска себеотрицание” или “ами като няма градски транспорт да си дойдат с личните автомобили!”

2. Ръководството на училището не е претърпяло персонална промяна в продължение на 29 (двадесет и девет) години. Единственият учител (самият той изтъкнат преводач от латински и старогръцки), който си позволи да забележи, че прекомерното управленско дълголетие не е от полза за никоя общност, напусна преди около 10 години.
Нека да обърнем внимание на читателя, който сигурно вече си е помислил, че възрастните хора трябва да бъдат уважавани, а пенсиите у нас са ниски, че НГДЕК е държавно учебно заведение, а не частно предприятие; и още повече, че то съвсем не е собственост на своя директор (назначен преди 29 години, с покровителството, както е известно, на дъщерята на тогавашния диктатор). И след като то се издържа с държавни пари, то и всеки български данъкоплатец би могъл да се заинтересува защо някои от работещите в него се пенсионират на определена възраст (60-65 г.), а други – когато пожелаят. Каква да бъде обстановката в едно учреждение, където всички виждат, че ръководителят, държавен служител като останалите, показва независимост от закона в продължение на десет, петнадесет и повече години? Нали тези учители трябва да бъдат не само техници в работата си, но и някак възпитатели? Какви възпитатели ще са хора, който търпят години наред в собственото си общество очевидно беззаконие, мотивирано единствено от апетита за власт (колкото и нищожна да е тя) и страха от пенсиониране, което се мисли като социално декласиране?
Това, уважаеми читатели, се случи, защото шефът на НГДЕК съумя да се обгради с хора, възпитани в едно общество на безправие и възприели неговите нрави и ориентири за поведение (оцеляване). Тогава главната грижа на управляващите беше да създават клиентели чрез раздаване на привилегии. Така и самата гимназия, управлявана в този дух и до днес, се превърна в общност, където законността е абстракция (ако шефът е над закона, ние защо да сме под него?), където е по-важно да си послушен, отколкото предприемчив, “ритуалите” са по-важни от новостите, а най-важно е глупавото самодоволство, претенцията за “елитарност”, за “гордост от...” – от какво? Най-вероятно, гордост, че положението е такова, каквото е от отдавна, и че правилните хора продължават да си управляват. (Днес, извинете за досадното обръщане към актуалността, Лукашенко спечели третия си мандат като президент на Беларус, и то с разгромяващо мнозинство. Вижда се, че и там много хора са горди от нещо).

3. Да видим по какъв начин НГДЕК, с отговорността на своя десетилетен образователен опит и при наличието на повече от хиляда alumni, се грижи за разпространението на класическото образование в страната.От интернет-страницата на училището (http://ngdek.com/) узнаваме, че “НГДЕК възроди класическото, хуманитарно образование и подпомага развитието на други училища в страната - Априловската гимназия в Габрово, Хуманитарна гимназия във Варна, Хуманитарна гимназия в Сливен, Хуманитарна гимназия "Неофит Рилски " в Кюстендил и др.”
Че НГДЕК възроди класическото образование през 70-те и 80-те години на миналия век, доколкото това можеше да стане в границите на едно средно училище, е вярно. Но и хан Аспарух положи някога усилия да основе държава отсам Дунава, и заслужава похвала за това. Нас обаче ни интересува какво се случва днес – както с държавата и с обществото, което я ползва, така и с хуманитарните гимназии и с класическото образование, което се разпространява чрез тях.
Как точно НГДЕК подпомага развитието на други училища в страната? С експерти, с информация, с учебни материали? В какъв обем? Как се осъществяват контактите? В каква насока изобщо е помощта?
Ако гимназията има нещо, с което да се отличава от всички останали училища, това е традицията в преподаването на класически езици и антична (и средновековна) цивилизация. Следователно това е стоката, което тя може да предложи. Е, какво се е случило с преподаването на тези дисциплини в споменатите училища, или пък в неспоменатите “други”? Убеден съм, нищо, заслужаващо отбелязване. През последните десетилетия в Катедра Класическа филология са постъпили само двама възпитаници на различно от НГДЕК училище, в което е имало преподаване на класически езици (Хуманитарната гимназия във Варна). Това стана преди около 12 години. Не съм срещал сред студентите по античност в СУ представители на гимназиите в Габрово, Сливен и Кюстендил. Не познавам нито един (освен споменатите двама) студент или колега с класическа подготовка, получена в някое от тези четири училища. За “другите” вече не мога да съм сигурен.
Каква е тази помощ, която фактически не съдейства за разпространяване на основния предмет на дейност на НГДЕК? Да не би да си я пазим само за нас (дейността)? Ами как е положението в София? Наистина ли никоя от софийските гимназии не проявява никакъв интерес към това, което може да предложи НГДЕК? Да не би училището, сиреч ръководството, да си е харесало положението на монополист и ловко да го поддържа? И хитроумно да разпространява мнението че, “виждате ли, то към тези работи няма голям интерес, защото те са много сложни и възвишени, и са за малцина, така че ние тук сме предостатъчни – който е дошъл при нас, той вече е доказал причастност към духовното и възвишеното, а на останалите не им трябва, пък и работа мъчно се намира, но ние нашите деца добре ги подреждаме, ама за повече места няма”. Точно така се говори, драги читатели, и младежите от училището си ги възпроизвеждат тези приказки, защото това е елитарност даром, възпитаваща в мързел и надменност, но пък приятна – правиш или не правиш нещо, пак си голяма работа. Целта е видна – да не се променя нищо. Цената – мумифициране на институцията и обезобразяване на едни невинни млади души.

Толкова за ситуацията днес. Какво трябва да се направи?

1. Да се сбогуваме с уважаемата директорка – колкото по-бързо, толкова по-добре – най-добре от тази пролет. Не е чак толкова важно кой ще заеме поста й. Все пак е по-добре да бъде млад човек с идеи за развитие на училището, отколкото връстник на Варшавския договор или на Септемврийското въстание.
2. Да организираме истинска, а не театрално-тържествена дискусия за бъдещето на гимназията и за развитието на средното класическо образование изобщо. На тази дискусия да изберем Настоятелство – значи съвет от дейни хора, но не единствено възпитаници на гимназията, нито само хуманитари, нито само родители на днешните ученици, а хора с различни професии и възможности, които просто виждат смисъл да съдействат за финансирането на училището, за преместването му в достъпен район на столицата и за раздвижване на присъствието му в образованието и обществения живот. Така ще се събуди и инициативността на сегашните преподаватели, сред които има достатъчно млади и способни хора; на самите ученици, а и на бившите възпитаници.
3. Да се свържем (а не да имитираме връзка) с училища и общини в страната и да започнем работа за разпространяване на дейността на класически образованите хуманитари. Защото класическото образование на Запад (където донякъде сме и ние, макар и това да не харесва на всеки) не трябва да е хоби за малцина избрани, а трябва - и може - да е възможност за създаване на индивиди с действаща езикова, историческа, естетическа и гражданска култура. Без множество такива хора ние няма да създадем цивилизовано и свободно общество.


20 март, 2006 г.


Николай Гочев

СУ “Св. Климент Охридски”
Асоциация за Развитие на
Университетското Класическо Образование

e-mail: leda@tradel.net