Отговорът на Николай Гочев

Здравей, Огняне,

Досега съм получил около 20 реакции на текста, но само две от тях са по-обширни (твоето писмо и още едно); иначе имах един по-продължителен разговор, няколко бележки от 10-15 реда по пощата, и останалото е в рамките на “да, така е”, или “а не е ли прекалено остро?” и “имаше ли някакъв повод?” Някои даже ме попитаха: “а имаш ли план за действие?”
За съжаление или за щастие, нямам. Но би било странно никога да не напиша нищо, след като виждам, че гимназията не се развива. Някой ще каже: “А налага ли се да се развива?” Да, налага се, защото иначе ще изчезне: ако не буквално - като бюджет, група преподаватели, прием на ученици и учебен процес - то поне като училище, към което има обществен интерес. Случи ми се вече да го кажа на един колега: ще стане като със семинариите. Към тях няма обществен интерес, там влизат деца на свещеници и разни случайни момчета. За семинариите не се говори, когато става дума за “средно образование”, за “езикови гимназии”, за “прием след...” и пр. Както ми каза преди години един (впрочем известен) колега от Богословски факултет: “най-слабите студенти при нас са семинаристите”. Как ти се струва? Аз също съм на път да кажа нещо подобно за студентите, които идват от нашата гимназия. А що се отнася до интереса към нея, уверявам те, че той е намалял рязко в сравнение с времето преди 89-та. Излишно ли е да се говори на тези теми?

Сега поотделно за нещата, които споменаваш.

Първо:
Обърни внимание, че никъде не говоря за уволнение и никъде не призовавам да се уволняват всички. Предлагам най-обикновеното нещо – нещата да вървят по реда си и съгласно някакви правила за това, кой кога да отстъпва място на по-млади от него. Не казвам даже какви правила – просто някакви. Нали има учители, започнали заедно с всички други през първите години на гимназията, които отдавна са пенсионирани? Ако предложението за пенсиониране сега и за някого се смята за скандално, защо не е било скандално тогава и за тях? Това е, което наричам привилегированост и стоене над закона (дори да се окаже, че точно този закон никъде не е написан).

Второ:
1. Като говоря за мумифициране, имам предвид това, което написах по-горе – упорито нежелание за каквато и да е промяна. Тази упоритост аз я виждам с очите си всекидневно и на мястото, където работя, защото тук хората не са с някаква различна природа, те са същите, със същото възпитание, професия и предразсъдъци.
Но много неща бяха разбити – липсата на избираеми дисциплини (сега се избират между 15 и 60 процента, избираемостта нараства с годините), липсата на възможности за посещаване на западни университети (сега вече може и има конкурси по “Еразъм”, това е от тази година), монолитността на петгодишния курс (от четири години има магистърска програма, и там се работи по съвсем различен начин - http://www.masters-classics.dir.bg/), прекалената еднородност на групите, резултат от единствения възможен начин за кандидатстване (сега има достатъчно хора от други училища, приети със западен език), отсъствието на преподаватели извън катедрата (в магистърския, и дори в бакалавърския курс античност се преподава и от външни хора, някои от Университета, други не, и почти всички са доста млади), липсата на външно финансиране (вече го има, и не е никак малко), привличане на колеги от други страни за конференции, и то с перспектива (през септември тук имаше 20 души от 12 страни и стояха две седмици, следващата седмица някои ще дойдат за три дни, и през септември отново всички, и така още две години); липсата на граждански сдружения на античници, различни от щатните ни колеги, които сдружения да ги плашат, че ако те не намират европейски и американски пари, друг ще ги намира заради същата наука (сега има, вж. http://aduce.org/). И най-важното – отслабна кръчмарският дух, който си властваше тук през 90-те благодарение на хора, които го поддържаха почти съзнателно, но и със съгласието на много от останалите.
Всичко това стана през последните 4-5 години. Някой ще каже – да, но някои от тези неща стават, защото се искат отгоре. Не е така. Защото и да се иска нещо “отгоре”, автономията на специалностите е такава, че позволява да не се прави нищо. Никой никого няма да накаже, ако няма действащи магистърски програми, ако няма конференции, ако няма реална избираемост. И специалността продължава да е пълна с хора, които точно това искат – само имитация, само отчети на хартия (ако някой поиска), само вицове и алкохол в “Яйцето”, повече чиновническа или направо казармена грубост към студентите, частно мърморене срещу държава и всичко останало, и – абе ние знаем ли си склоненията и спреженията – знаем си ги (то пък и кой ли ще проверява), тогава какво?
И сега, моля, обърни внимание – повечето от тези хора, за които говоря, не са по-възрастни от мен. А някои от тях са и с 10-15 г. по-млади. Сега забелязваш ли какво ме притеснява особено много? Проблемът не е в личността на г-жа Тончева, разбира се. Ако беше така, аз нямаше да пиша сърдити писма-статии; и даже щях да идвам на гости в гимназията през месец-два и щях да си приказвам другарски с нея. Проблемът е в духа, който се поддържа от такива като нея, и който се предава и на следващите.
2. Да, самодоволството е нещо лошо. То може да се усвоява на ранна възраст, хората могат да бъдат научавани и привиквани на самодоволство, както на наркотици. Казва се: ние тук имаме традиции, ние имаме постижения, ние по някаква причина сме просто по-добри от всички останали и не желаем да си имаме работа с тях, освен ако не става дума да получаваме комплименти или пък пари (но без да е нужно да работим за тези пари). Най-добре е да им се подиграваме. Естествено, удоволствието от самодоволството се редува с депресии – заслужаваме и комплименти, и пари, но не ги получаваме, или по-скоро получаваме нещо, но то е крайно недостатъчно.
Това, което казвам, е, че гимназията наистина предлага на хората, свързани с нея, самодоволство. Това ми е предлагано и на мен, това са получили и тези 20-годишни студенти, които сега са втори курс и са ми пред очите. Тези хора не изглеждат добре и не са добре. Това се отнася до душите им.
Какво да се прави ли? Предлагам, доколкото става дума за говорене, да се говори така: “Училището, където се намирате, има постижения и предимства, и те са тези. Но освен това има провали и недостатъци, и те са тези. Като научавате това, не забравяйте, че все още ви липсва ето това. Имате възможност за напредък. Но не забравяйте, че всеки има такава възможност на мястото, където е, и че всеки трябва да бъде уважаван.” Това е нещо, Огняне, което не е узнато от тези хора между 20 и 40 години, които са учили при нас. И това им личи ужасно много (на много от тях, не на всички).

Трето:
1. Отчитането на успехи само по себе не е си лошо нещо, но то не трябва да се използва като аргумент, че всичко е ОК и повече не може. Театърът има покани за представления, някои ученици научават хубаво латински и гръцки – прекрасно. Ако хората в училището бяха напълно лишени от способности, и ако то самото беше излишно, кой щеше да се занимава с него, че даже да иска поява и на други? Половината от истината е казана – училището има възможности и има успехи. А другата половина? Само не казвай: “Няма пари”. Това е като “ти не ми давай ум, защото си имам предостатъчно, ами...”
2. Не, мястото не определя качеството изведнъж, но ако е неудобно, ще съдейства за снижаване на качеството. Училището не може да си позволи да построи хубаво общежитие и да задължи учениците да живеят в него. Не че е немислимо, но засега никой не знае как би могло да стане това. Учениците и учителите не са толкова заможни, че да пътуват дотам с колите си (или с колите на семействата си). Някои училища обаче имат собствен транспорт – това е малко по-добре. А как е станало?
Защо впрочем по времето, когато училището беше покровителствано, занятията започнаха не другаде, а на “Иван Шишман”? Значи всеки знае къде е по-добре. След като пострадахме толкова много след 89-та, защо случилото се беше представено като природно бедствие, за което никой не може да носи отговорност? Или е решено да се мисли, че имаме врагове, и че те ни причиниха това. Е, и така да е - като не си могъл да се справиш с тези врагове, защо още си там? Покани някой друг на твоето място, може пък той да успее.
3. Относно преподаването на антични езици и култура в други училища – значи смяташ, че всичко, което може да се направи в тази насока, вече е направено? А дали и някой друг освен теб и колегите от гимназията не би могъл да съдейства за тези неща? Защо да не попитаме?

Четвърто:
Не, не можем да поемаме отговорност за онова, което не зависи от нас. Но все пак има неща, които зависят. Ето например ако в специалността, където работя, се проведе конкурс, при който някой от участниците е несправедливо ощетен, и аз зная това, а не го кажа, и не настоявам за справедливо решение, значи ще съм отговорен за станалото. Това ще е вина.
Ако бъде предложена неграмотна дисертация и аз мога да преценя, че е неграмотна, но си замълча, и това ще е вина. Ако с колегите решим, че можем да я караме без катедрени съвети, а въпросите да се решават от двама-трима от нас, които заемат постове, и още двама-трима техни приятели и роднини, и никой не каже, че това е нередно, значи всеки поотделно ще е виновен (но някои повече). Ако колегите, навършили 65 години, решат да си работят като щатни преподаватели неограничено дълго, и аз не кажа, че така не става, ще съм виновен (но те не правят така, а се пенсионират, а ако някой не се пенсионира на 65, катедрата гласува изрично продължение на мандата му с една година, но няма право да го продължава повече от три години – и наистина не го продължава).
Ако Ректорът реши да се кандидатира за трети мандат и дори го спечели, макар че няма право, и никой не протестира публично, включително и аз, значи ще е виновен всеки, който не е протестирал – включително и аз. Но ще съм особено виновен, ако – протестирал или не – накрая се включа в ръководството като заместник-ректор през същия този незаконен трети мандат, пък ако ще да имам и най-прекрасни мотиви и идеи за развитието на учебното заведение.

Кому е от полза всичко това ли? Аз не мисля да се кандидатирам за директор на НГДЕК, нито имам фаворит за поста, нито нищо подобно. Просто съм бил свързан с училището и с това образование вече 28 години. Ако сега не кажа кое не е наред, кога да го кажа? Кой момент ще е по-удобен?
Мисля, че живот има, защото някой се съпротивлява на инерцията. Някога ние вършихме добра работа, но оттогава мина много време и не можем само да си повтаряме, че това е била много добра работа. Това е да паразитираш върху собственото си минало. Наистина са нужни нови проекти, даже като начало са нужни дори само жестове, но нови. Ти, да кажем, защо трябва да бъдеш вечно заместник-директор? Едно време не беше, и пак вършеше хубави неща. Ами кажи просто – благодаря за доверието, стига ми толкова, не искам да съм зам-директор, само ще си преподавам. Да видим кой ще стане заместник-директор на твое място. Как мислиш?

Николай

P.S.

Не виждам лесен начин да се сдобия с мейл-адресите на учителите в гимназията. Дали ти би могъл да ми ги изпратиш? Или да поръчаш на някой да ги изпрати? Иска ми се да изпратя текста на всеки лично. Пък и по принцип е добре да имам връзка с тях.