Луди Години: Скорост с/у вискозитет

"Лудостта има две основни разновидности: бавна и бърза.
Не говоря за пораждането или продължителността. Имам предвид качеството "лудост" - всекидневното занимание да бъдеш луд.
Лудостта има много имена: депресия, кататония, мания, безпокойство, възбуда. Те не ни казват кой знае какво.
Най-същественото качество на бавната лудост е вискозитетът.
В този случай сетивният опит е пренаситен. Възприятията са сгъстени и притъпени. Времето тече бавно, процежда се тежко през задръстения филтър на сгъстените възприятия. Телесната температура е ниска. Пулсът - муден. Имунната система - почти заспала. Организмът е вял и блудкав. Дори бързината на рефлеските е намалена, сякаш нищо не е в състояние да извади крака от неговото вцепенение и да го накара да подскочи, когато го ударят по капачката.
Вискозитетът възниква на клетъчно равнище. Същото важи и за скоростта.
За разлика от клетъчната кома при вискозната лудост скоростта надарява всяко кръвно телце и мускулна фибра със собствен разсъдък, със средства за познание и анализ на собственото им поведение. Получават се прекалено много възприятия, а зад пълнокръвието от възприятия - едно пълнокръвие от мисли върху възприятията и върху самия факт, че нещо се възприема. Храносмилането например може да те съсипе! Това, което имам предвид, е, че постоянното съзнание за процеса на храносмилане може да умори човека до смърт. А то е само една неволна странична дейност в сравнение с мисленето. Където всъщност започват истинските проблеми.
Да вземем произволна мисъл - каквато и да е, без значение. "Уморена съм да стоя тук пред сестринската стая", една съвсем разумна мисъл. А ето какво прави с нея скоростта.
Първо, нека разделим изречението: Уморена съм... Добре, наистина ли си уморена? Не съм ли по-скоро сънена? Принудена си да провериш всички части на тялото си за наличие на сънливост, а докато го правиш, буквално те бомбардират представи за сънливост в порядък: глава, падаща върху възглавницата, глава върху възглавницата, Сънчо иде от горица и хоп, малкият капитан Немо разтърква сънено очи, морско чудовище. Ау, чудовище! Ако си късметлия, може да пропуснеш чудовището и да продължиш съня. Обратно към възглавницата, спомени за мамби, които са ти правили, когато си била на пет годинки, усещане за подута буза върху възглавницата и затруднено лигавене - стоп! Връщаме се към сънливостта.
Но представата за слюноотделяне е прекалено примамлива и ето че тръгваш на разходка из устата. Била си тук и преди и не ти е харесало. Заради езика. Замислиш ли се веднъж за езика и той се превръща в натрапчиво присъствие. Защо е толкова голям? Защо е така одраскан по краищата? Дали не е липса на витамини? Можеш ли да го махнеш? Дали устата няма да е по-малко неприятна без него? Ще има повече празно пространство. Езикът, всяка негова клетка, става огромен. Грамадно чуждо тяло в твоята уста.
Докато се опитваш да намалиш размерите на езика, вниманието ти се съсредоточава върху неговите съставни части: връх - гладък; повърхност - неравна; страни - издраскани, както беше посочено по-горе (авитаминоза); корени - проблем. Езикът си има корени. Виждала си ги, а можеш и да ги почувстваш, ако си сложиш пръста в устата, но не можеш да ги почувстваш с език. Това е парадоскът.
Парадокс. Костенурката и заекът. Ахил и какво? Кустенурката? Сухожилието? Езикът?
Да се върнем към езика. Междувременно, докато си го оставил на мира, той се е посмалил. Но мисълта отново го уголемява. Защо е одраскан по краищата? Липса на витамини? Вече си разсъждавала върху това, но сега мислите ти са прилепени към езика. Приобщени са към самото съществуване на твоя език.
Изминала е по-малко от минута, но още не си разгадала края на изречението. А всъщност искаше само да решиш дали да станеш от пода.
Вискозитетът и скоростта са противоположности, но въпреки това допустимо е да си приличат привидно. Вискозитетът носи покоя на бездействието, скоростта - покоя на удивлението. Външен наблюдател не би могъл да каже дали един човек е тих и кротък, защото вътрешният му живот е възпрепятстван или защото е смайващо оживен.
Стандартното мислене е характерно и за двете. Сетивният опит изглежда отдавна записан, стилизиран. Определени модели на мисълта се прикрепят към определени движения или действия и преди да си усетил как, става невъзможно да подходиш към едно движение или действие, без да си отприщил лавина от вече премислени мисли.
Може да минат дни, преди да се свлече една летаргична лавина от синтетични мисли. Онемяването до степен парализа при вискозитета отчасти произтича от познаването на всяка следваща брънка в мисловната верига и от очакването на безулсовната и поява. Така идва мисълта "за нищо не ставам". Следващата мисъл, на следващия ден, е "аз съм Ангелът на Смъртта". Зад нея проблясва широк, макар и недосегаем простор за паника. Вискозитетът притъпява буйния кипеж на паниката.
Безсмислено е. Тези мисли са като нелепи мантри, поставени в предварително нареден кръг: "за нищо не ставам", "аз съм Ангелът на Смъртта", "глупав съм", "нищо не мога да свърша". Мине ли ти първата, целият механизъм се задвижва от само себе си. Подобно на грипната инфекция: първо зачервено гърло, после, неизбежно, пълен нос и кашлица.
Някога тези мисли може и да са имали някакъв смисъл. Може би са означавали това, което искат да кажат. Но повторението ги е изтъркало. Превърнали са се в звуков фон, сборка тип "Мюзак" от самоомразни теми.
Кое е по-лошо - да си претоварен, или да не си натоварен достатъчно? За щастие никога не ми се наложи да избирам. Проявяваше се или едното, или другото, профучаваше или се процеждаше през мен, сетне отминаваше.
Отминаваше къде? Обратно в клетките ми, за да се прокрадва там като вирус, който дебне следващия случай? В етерната обвивка на света, за да дочака подходящите обстоятелства, които да предизвикат новата му поява? Ендогенно или екзогенно, естествено или култивирано - това е великата тайна на душевното заболяване."

Сузана Кейсън, "Луди години"