Гмуркане на 3000м. дълбочина

Всъщност не става дума точно за гмуркане, а за Skydiving и не става дума точно за дълбочина, а за височина. С други думи - за първи път в живота си скочих с парашут. Беше великолепно изживяване, макар и изобщо не това, което съм си представяла или очаквала.

От години си играя с мисълта за скок с парашут. Бях решила, че рано или късно ще го направя, но идеята беше вписана в графа дългосрочни планове. По финансови и разни други причини. Но това лято парашутът ми се отвори, образно и буквално. Един от подаръците за 25-ия ми рожден ден беше тандемен скок в училището по Skydiving в Bitburg.

Разполагах с цяла седмица да се настроя психически и да събирам смелостта си изпод леглото. Но не го направих. По някаква причина съвсем равнодушно се сещах за предстоящото събитие максумум по веднъж на ден. Нито се настройвах, нито събирах смелост - времето просто си минаваше. Казвах си, сега си равнодушна, но нека те видим пред отворената врата на самолета. Събудих се събота сутринта, същата история. Скокът беше насрочен за 4 следобяд и по-голямата част от времето преди това бях доста вкисната. Не мислех конкретно за самия скок, но някак всички проблеми, които имам в момента, и малки и големи, всички притеснения за настоящето и бъдещето се появиха отнякъде и дружно ме затормозиха. Истината е, че цяла сутрин се притеснявах повече за гнусните интернет измамници, които се опитват да ми приберат 150 евро и ми пращат какви ли не предупреждения, отколкото за възможността парашутът ми да запецне. Мисля, че просто нямаше да съм доволна да си оставя живота в положението, в което се намира в момента, и затова преди скока из главата ми се въртяха подобни мисли.

Непосредствено преди скока обаче настроението ми се подобри. От присвито сърце или стомах на топка - никакви следи. Запознах се с тандем-майстора си и моментално му забравих името, както обикновено правя. Поне съм доста сигурна, че и той забрави моето, така че май сме квит. Беше един много висок германец (тъй че ще го наричам просто "Късия"), леко грозноват, но в същото време много симпатичен, рус и със загорял от слънцето врат. През цялото време се носеше насам натам със съдрания си гащеризон за скачане, разкопчан и смъкнат до кръста. Даде ми инструкции точно за 10 минути. Обясни ми как ще съм екипирана, как ще се качим в самолета ("Вратата е ниска, внимавай да не си удариш главата"), как ще седим вътре ("На пода с гръб към пилота, за да не се изсипем като вдигне носа на самолета нагоре. О, и няма да има напитки и снакове"), как ще сме вързани един за друг, как ще скочим ("Аз си изваждам крака навън ето така, ти изваждаш твоя. После люш назад, люш напред, люш назад и люююш надолу"), как да застана по време на свободното падане ("Изпружваш се като банан назад"), как ще отворим парашута, как ще го управляваме и как ще кацнем ("Гащеризонът не е толкова заради температурата при скачането, колкото за да ти пази дрехите, понеже често се приземяваме по дупе").

След около 20-30 минути чакане сред доста международна обстановка - имаше германци, американци и руснаци - стана време. Опаковах се в гащеризона, нахлузих специалната система от колани, с която след това съм вързана за Късия и с която ходиш общо взето сякаш нещо ти е влязло в гащите. Той ме пристегна отвсякъде, провери всички катарами и всички карабинери и за по-цялостен тест на екипировката ме хвана за презрамките и ме вдигна във въздуха. "Добре, държи."



Излязохме на пистата и се разходихме до самолета. Беше толкова миниатюрен, че не ми се вярваше, че в него могат да се поберат пет човека. Имаше проблем с някой от уредите и трима мъже си бяха навряли главите в кабината и обсъждаха нещо. В крайна сметка решиха, че няма страшно, може и без въпросния уред да се лети. "Ето затова е добре човек да е с парашут", коментира Късият. И без това си решил да скочиш от самолета, какво ти пука дали ще падне. Набутахме се като в дядовата ръкавичка - първо другият тандем (една американка на моя възраст скачаше заедно с мен), после пилотът на самолета и накрая ние двамата с Късия. Това означаваше, че аз ще скоча първа, понеже съм най-близо до вратата. След няколко неуспешни опита накрая успяхме да запалим и потеглихме към пистата. За момент помислих, че имат намерение да излетим на отворена врата, но тъкмо когато самолетът започна да набира скорост, Късият се пресегна с късата си ръчичка и я затвори. Предстояха ни 15 минути набиране на височина.

Седяхме си сблъскани на пода, опитвахме се да водим някакъв разговор, но беше толкова шумно, че не съм сигурна дали някой разбираше какво казват останалите. Зяпах през прозореца как къщите и пътищата стават все по-малки. Американката дъвчеше дъвка с отворена уста и отвреме навреме правеше някоя снимка. Късият седеше между краката ми с гръб към мен, със залепен за прозореца нос. Отвреме навреме хвърляше поглед на алтиметъра си и го почукваше, сякаш да види дали работи. Бавно набирахме височина.

Когато минахме 2500 метра, започнахме да се приготвяме. Обърнахме се наобратно, така че сега аз бях коленичила пред Късия, а той плътно зад мен. Закачи ме за себе си с четирите карабинери, провери ги по два пъти. Сложихме си предпазните очила. Изчакахме самолетът плавно да завие така че да се окажем точно над летището.

И ето че моментът настъпи. Надзърнах в себе си в търсене на адреналин, силно вълнение, разтърсване... Няма никой. Късият отвори вратата на самолета. В кабината нахлу студен вятър. Над главите си виждахме крилото на самолета, а точно под вратата се показваше десният колесник. Късият изкара крака си напред върху колесника. Аз също протегнах крак напред, за да го поставя до неговия, но вятърът беше толкова неочаквано силен, че с усилие преодолях съпротивлението му, за да стъпя където трябва. Погледнах надолу. Земята, леко позагубила ярките си цветове, изглеждаше далечна и абстрактна, като спътникова снимка в Google Earth. Опитвах се да обхвана със съзнанието си това разстояние, тази височина, но земята си оставаше просто красивата гледка в празното пространство под краката ми. Не чувствах заплаха или опасност. Чувствах само вятъра, който свистеше около нас, рева на мотора и тишината вътре в себе си. Сега само очаквах люш назад, люш напред, люш назад и люююш надолу, но Късият нито се полюшваше, нито поддаваше на моите опити за полюшване, нито даде някакъв сигнал. Реших, че чакаме подходящия момент или нещо такова. И в един момент усетих, че той се накланя силно напред и ме повлича, отпуснах се и полетяхме...

Това беше най-вълшебно-странният миг от скока. Мигът, в който от състояние на стъпил върху нещо твърдо преминаваш в състояние на свободно падане. И двете са съвсем конкретни, стабилни състояния. Когато си стъпил на колесника на самолета, знаеш точно какво става, осъзнаваш тялото си, положнението му спрямо всичко наоколо, ситуацията. Когато вече падаш свободно, макар че летиш с 200 км/ч право към земята, не се чувстваш сякаш падаш. Усещаш едно стабилно състояние на безтегловност, усещаш силата на вятъра върху лицето си. Но не осъзнаваш, че падаш. Може би защото нямаш база за сравнение, за проследяване на движението. Земята изглежда също толкова далеч, колкото е била, самолетът е изчезнал от полезрението ти, някакви хора се реят наоколо в същото състояние като теб. Съзнанието се нагажда към новата ситуация, макар и да на разбира какво точно се случва. Но секундата между тези две състояния е неописуема и неразбираема, секундата, която е необходима на съзнанието да се напасне към новата ситуация. Секундата в която нямаш представа къде си, къде е горе, къде е долу, какво се случва... Сякаш тази секунда изцяло липсва от живота ти, сякаш за секунда съзнанието ти е примигнало. И в този кратък момент си бил някъде, но не помниш точно къде...

След това вече всичко се подрежда. Превъртяхме се един два пъти през глава, преди да се стабилизираме с гърди и лице надолу. Надявам се, че на Късия не му е пречела много веещата ми се коса, ама като не ми даде шапчица като неговата какво да правя? Заехме стойката "банан" - все едно сме легнали на пода по корем, с крака свити в коленете и изпънати нагоре гърди - и се блъскахме с лице във въздуха. Вятърът беше толкова силен, че ако си изправех главата малко по-вертикално, започваше да движи бузите ми, да нахлува със сила през затворената ми уста. Не знам точно колко време е продължило свободното падане. На листовката пише към 45 секунди. Нямах много представа от време там горе.

Внезапно вятърът поутихна и нещо меко ме дръпна назад. Късият беше отворил парашута. Очаквах да е неприятно сътресение, а то беше съвсем плавно и нежно. Стана тихо и приятно, увиснахме спокойно във въздуха, залепени един за друг, сякаш заклещени между небето и земята. Изпънах се върху краката на Късия, за да може стабилно да изтегли ремъците за управление. Подаде ми ги и заедно започнахме да насочваме парашута към летището. След секунда забелязах и другия тандем. Някак вече се бяха озовали по-ниско от нас. Приближихме се към тях с рязък завой и им помахахме. Късият им викна, но май не го чуха. Двата парушата започнаха буквално да се гонят по спирала надолу, а Късият постоянно ме изненадваше със странни маневри, при някои от които парашутът се оказваше до, а при други под нас... Забелязах, че земята чувствително се е приближила. Наближаваше време за кацане. Адреналинът още не се обаждаше. Колкото по-ниско се спускахме, толкова по-добре осъзнавах скоростта. Сякаш се засилвахме към земята. "При кацането се движим по-бързо, но това е нормално, не се стряскай", каза ми Късият. Приготвих се за кацане - хванах се под коленете и си вдигнах краката напред. Идеята беше да освободя място за краката на Късия, за да не ме рита по глезените. Последен завой, земята вече беше съвсем близко и изведъж краката ми стъпиха на твърдо върху поляната пред летището. Съвсем меко, без никаква болка. Просто стъпихме здраво с леко присвити крака и останахме прави на място. Падащият парашут леко ни подръпна, след това се прехвърли пред нас. Всичко беше минало като по вода. Другият тандем малко беше поседнал при кацането и Късият самодоволно им подвикна нещо. Откачи ме от себе си и се зае с парашута. Събрахме се четиримата и бавно закрачихме към изхода. Чувствах се като космонавт от някой филм - вървяхме един до друг, облечени в костюмите си, с онази героична походка (дължаща се на всички колани, презрамки, ремъци и тям подобни, за протокола), доволни от постигнатото. Казах на адреналина, че ако иска вече може да си ходи, съвсем е изпуснал момента. А Късият ме пита "Усети ли че малко те изритах от самолета?". Иронично. Аз в момента се чудя какво не ми е наред, та нито за момент не се уплаших, нито за момент не ми се сви сърцето, а той си мисли, че ми е било трудно да скоча. Бях обаче толкова вглъбена в мислите си, че просто му казах "Мхм" и така и не му обясних, че съм чакала полюшването или някакъв сигнал от негова страна, нито пък че явно съм ампутирана от страх от височини.

И досега се чудя какво точно се случи. Защо не реагирах емоционално на цялата тази екстремна ситуация. В крайна сметка исках да скоча, за да се разстърся изоснови, да почувствам страх, желание за живот, екстаз - изобщо някаква несравнимо силна емоция. Дали съм била така подсъзнателно мобилизирана да посрещна изпитанието, че не съм си позволила нито секунда страх? Дали съзнанието ми отказва да възприеме определени аспекти на реалността? Дали нещо някъде в ендокринната ми система не работи както трябва и някой хормон блокира някъде по веригата? Не знам. И не знам, дали това е добре или е зле. За момента се опитвам да го приемам от положителната му страна - мога да правя каквото си поискам. Ако имам възможност, скоро ще скоча пак. Вече обмислям също така да мина курс по парашутизъм, за да мога да скоча и сама - вероятно преживяването ще е доста различно, когато животът ми е в собствените ми ръце, а не в тези на професионалист. Но за това ще се наложи да почакам - тук отново се явява гореспоменатият финансов ефект.